Амрам се разсмя и прибра парчето близо до сърцето си.
— Няма да сме разделени дълго. Сестра ми го знае най-добре.
Каза ми, че това парче плат ще го върне при мен, независимо колко далеч ще го отведе пътуването му. Хвана лицето ми между дланите си и ме целуна. Докато бях в прегръдките му, ме заля вълна от страх, защото знаех, че всичко между нас бе свършило и никакъв дар не можеше да промени това. Отидох до стената, за да наблюдавам как потегля заедно с другите воини. Не знаех, че брат ми е решил да се присъедини към тях, докато не видях майка си там, направо полудяла от тревога.
— Той е просто малко момче — тревожеше се тя. Напоследък изглеждаше болна, отказваше да се храни и не говореше с никого. Сега лицето й бе бяло като пепел. — Защо правят това? Защо е решил да тръгне с тях?
Бях прекалено гузна, за да й отговоря. Воините смятаха, че Адир е стрелецът от надпреварата, и го бяха приели като свой другар. Затова сега той крачеше там, заради моите червени стрели. Аз щях да съм отговорна за всичко, което щеше да му се случи, защото заради мен го бяха видели с други очи. За майка ми Адир бе нейното бебче и тя все още привързваше амулети в дрехите му, за да го защити от злото. Той ги откъсваше и се смееше, като казваше, че тя няма представа какво означава да си мъж.
Адир бе на тринайсет години, но още не бе готов. Аз бях убила първия си ибекс на десет, но бях подготвена за кръвта. Яздех с безстрашни мъже. Знаех, че трябва да изгоря акациеви клонки, за да почета душите на мъртвите. Брат ми смяташе, че да си мъж означава безпрекословно да следваш пътя на воините, независимо дали притежаваш техните умения. Той мислеше за велика слава, не за реки от кръв; със сигурност не си представяше бруталността, на която щеше да стане свидетел, когато другарите му бъдеха посечени пред очите му.
Молех се с майка ми до нашия олтар, докато тя гореше масло и пееше за безопасното завръщане на Адир. Проклинах се, защото аз трябваше да съм на неговото място. Майка ми написа имената на Бог по ръцете си, после и по моите, така че молбите ни да стигнат до небето, въпреки че законът забраняваше този ритуал да се извършва от жени. Само свещениците можеха да отправят такива молби към Всемогъщия, но майка ми не се боеше да нарушава закона. Принесохме в жертва гълъб и писахме по перата му със собствената му кръв, за да оковем всеки демон, решил да последва брат ми в долината. Пеехме тихо, за да не ни чуе някой, защото не искахме да разкрием какво правехме в стаята ни, така, както аз не смеех да разкрия истината за заминаването на брат ми.
Известявам величието на Неговия блясък, за да прогони всички ангели на унищожението и тези, които ни нападат внезапно и ни отклоняват от пътя ни. Унищожи злите им сърца в това време, в което властва греховността.
Изговарях тези думи заедно с майка си, но не признах, че аз съм причината за това зло, че аз бях пратила брат ми в битка и носех на плещите си този грях.
12
В изгарящата сутрешна жега гълъбите започнаха да падат на земята без предупреждение. Вдигахме ги и се опитвахме да успокоим трептящите им телца, докато се съживят. Няколко умряха в този ден, без очевидна причина. Бяхме гладни, но не ги сготвихме, защото бяха умрели от някаква болест; може би тяхната смърт беше изкупление, за да се завърнат воините ни живи и здрави.
Може би часът, в който гълъбите умряха, бележеше мига, в който Хана бе отишла при свещеника, за да избере деня, в който робът да умре. Всички чувствахме, че смъртта е наблизо; тя премина като сянка, хвърлена от облаците, и ние потръпнахме от студ. Майка ми занесе гълъбите при олтара в стаята ни, покри главата си и прошепна молитва, за да задържи надалече Ангела на смъртта, но жертвата й не беше достатъчна. В същия ден бе издаден указ. Следващия следобед стражата щеше да отиде в кулата и да отнеме живота на роба. Не бяхме диваци като римляните, които разпъваха враговете си и ги заковаваха на дървени кръстове, за да им причинят болка и да умрат в агония. Гърлото на роба щеше да бъде прерязано, така че дъхът му да го напусне леко — най-великодушната смърт, онази, която се полагаше и на най-нисшите животни.
Когато падна нощта, Хана се появи край стената, близо до стаята на Ревка. Беше се увила с плащ, но внуците на Ревка я видяха веднага; хората казваха, че те могат да виждат демони, и може би бе вярно. Жената на нашия водач не се страхуваше, чувстваше само изгарящата жега на желанието си, която бе по-пареща от въздуха около нас. Арие скоро щеше да стане на годинка; бе спокойно и лъчезарно дете и вече се опитваше да ходи. Хана се бе осмелила да дойде при Йаел; бе непредпазлива, каквито често са отчаяните хора, нежелаеща да се подчини на съпруга си, който я бе предупредил да стои настрана. Но сега Бен Яир бе сред воините, преследващи римляните, и следователно не можеше да я спре или да я накаже за делата й. Бе по-здрава отпреди, излекувана от лековете на майка ми, достатъчно силна, за да ни причини вреда. Носеше клонка исоп, сякаш за да се подиграе с цветето, което някога й бе причинявало толкова нещастие и болка.