— Не и в света на баща ти — напомних й аз.
Нахара се разсмя, защото нямаше как да отрече тази истина.
— Това бе преди много години. Сега ти си друга. Аз също.
— Ти плака за него, когато си тръгнахме. Помислихме, че той ще те чуе чак в Петра, толкова силно го викаше.
— Бях дете — отвърна Нахара, свивайки крехките си рамене. — Баща ми бе единственият мъж, когото познавах. Сега принадлежа на него.
Тя кимна към дългата дървена маса, на която Малахи работеше по някакъв текст. Бях чувала, че той пише толкова красиво, че ангелите идвали да го гледат, защото словата бяха първото нещо, което Бог бе създал от тишината, и все още бяха най-красивото от всичките Му творения.
— Тогава ще се радвам за теб — казах аз.
Тръгнах си, като оставих сестра си сред мъртвите птици, без да се реша да й кажа истината. Независимо какво правеше или кого обичаше, аз бях тази, която й бях дарила живота, който тя с такава лекота и готовност искаше да остави, живота сред акациевите дървета, които примамваха пчелите към своите цветове, живота сред безкрайни полета от зеленина и касис.
Независимо какво говореше, тя все още принадлежеше на мен.
Една вечер обикалях, облечена като момче, както правех често, за да мога да почувствам предишната си свобода, когато видях есеите да копаят близо до синагогата. Земята бе камениста, бяла като звездите над нас. Бе късно и в небето имаше облаци от прилепи, които търсеха последните смокини в изсъхналите клисури отдолу. Най-горещият период наближаваше и въздухът вече бе тежък и плътен като завеса.
Приближих се, като се прикривах зад едно лимоново дърво, по което вече нямаше плодове. Въпреки че дървото бе повехнало и без листа, кората все още пазеше особения си аромат, остър и същевременно сладък.
Видях мъжете, които държаха огромна урна от сиво-кафява глина — в такива съхраняваха свитъците си. Заровиха я внимателно, напявайки молитва над нея, после бързо я затрупаха със свещената пръст. Напевните молитви на есеите ги докарваха в състояние на екстаз и те се олюляваха и повдигаха ресните на молитвените си шалове към небето, за да може Бог да чуе радостта в молитвите им.
Мислех за странната постъпка на есеите. На следващата вечер отново се върнах на същото място. Те пак бяха там и заравяха още една урна. На сутринта попитах майка си какво можеше да означава това, че благочестиви мъже нарушаваха свещената земя толкова потайно. Тя боледуваше от дни, разсеяна и бледна; бе оставила работата в гълъбарника на мен, Йаел и Ревка и хапваше само малко супа и вода. Правеше си чай от горчив фий и краставица, зелен на цвят, много силен, от който пиеше през целия ден. Не можеше да понася жегата и посипваше главата си с вода, а после сплиташе мократа си коса, за да остане възможно най-дълго влажна.
— Заравят ръкописите си, защото си тръгват — обясни ми тя. Беше уверена, защото бе изучила обичаите на есеите, когато бяха дошли за пръв път тук. Свитъците им бяха най-важното за тях, документите за вярата им. — Искат да са сигурни, че техният свят ще остане, дори и всички те да загинат, и не се доверяват на никого от нас да ги съхрани. Това е техният начин да опазят най-ценното си, преди да заминат.
— Трябва да я спрем! — извиках аз. Нямахме време, трябваше да спасим сестра ми. Щях да я завържа с въже, да покрия устата й с шала, за да не може да извика, както бе направила, когато бягахме от баща й. Щях да помоля Йаел за плаща на невидимостта, онзи, с който изведе Мъжа от север от крепостта, за да увия сестра си от главата до петите. Ако мъжът на Нахара тръгнеше да я търси, щеше да види само роса по тревата.
Майка ми тъжно поклати глава, когато й предложих да направим нещо.
— Не може да бъде сторено. Да не мислиш, че не съм видяла съдбата й, също като твоята?
Влажната й коса сияеше в мрака. Напоследък не пиеше достатъчно вода и през деня бе като изцедена. Бе започнала да носи черен шал. Ръцете и краката й бяха подути, кожата й бе мътна, но все още бе красива. Някои мъже казваха, че небето бледнее пред нея и че в отвъдното ангелите ще се поколебаят да я извикат при себе си, защото ще се уплашат, че красотата й ще ги заслепи.
— В мига, в който видях есея, знаех, че той ще я изкуши да тръгне по пътя, по който не бива да поема. Видях гибелта й, както видях и твоята. Защо мислиш го отпратих от гълъбарника?
— Не разбирам.
Усетих, че в мен се надига ярост. Майка ми винаги бе казвала, че аз ще бъда погубена от любовта, не Нахара. Бях променила живота си неведнъж, а два пъти само защото тя ми бе наредила да го направя. Изпълнявах желанията й без съмнение, без колебание. Спомних си как изгорихме дрехите ми на брега на Соленото море, как се отрекох от това, което бях, само за да я зарадвам. Бях се извърнала от Амрам. Не можех да му разкрия истинското си лице и това уби любовта ми към него.