— Ти казваше, че аз трябва да стоя далече от любовта. Сега твърдиш, че такава е съдбата и на Нахара? Ами Адир? Какво е написано за него?
Майка ми се извърна настрани, но аз я сграбчих за ръката. Тя трепна и ме погледна в лицето. Осъзнах, че съм по-силна от нея. Вече не се боях от уменията й. Не бях обвързана да спазвам обещания към жена, която ми бе наговорила само лъжи.
— Кажи ми Божията истина, не твоята. Такава ли е съдбата на всичките ти деца?
— Вината е моя — призна майка ми. Гласът й бе прегракнал; тя изглеждаше крехка и ранима. — Такава е моята съдба. Всичко, което ще обичам, ще бъде обречено. — Въздухът в стаята бе мрачен, сякаш бяхме под вода. — Опитах се да не те обичам.
По лицето й се стичаха сълзи, но не изпитвах жал. Тя бе унищожила човека, който можех да бъда, ако не се беше намесила в съдбата ми. Целият ми живот се основаваше на нейните лъжи.
— Е, в това успя — отбелязах студено.
— Исках само да те защитя. От любовта, от себе си.
Стори ми се, че ще се разплаче, но наистина ми бе все едно.
— И Бен Яир ли се опита да не обичаш? — попитах грубо аз.
— О, не — отвърна тя. — За това нямах избор. — Повдигна очи към мен. Поне веднъж ми казваше истината. — Обичах го прекалено много.
14
Оборът бе празен, когато пристигнах. Полето там се състоеше най-вече от камъни; тревата бе изсъхнала, ненужни жълти снопове. За разлика от деня на сватбата на Нахара, когато тя подпираше вратата с тялото си, за да не ни пусне вътре, сега вратата се отвори веднага. Тези хора не вярваха в ключалките, защото единственият ключ, който бе важен за тях, бе онзи, който Мойсей бе използвал, за да отключи истините на Адонай.
Имаха толкова малко вещи, които да вземат със себе си, неколцина кози, дрехите, които носеха, приборите им за писане, за да продължат да славят Бог, докато светът край тях се разпадаше. Подът вътре бе чист. Питах се дали облегнатата на стената метла е била в ръцете на Нахара. Взех я в своите, за да усетя за последно някаква връзка с нея, но дървото бе студено. Никъде не се виждаше и трошица; дори плъховете, които напоследък ни бяха нападнали, нямаше да имат причина да търсят в ъглите на стаята или под леглата от слама. В двора просторът все още висеше между две дървета, дебело въже, направено от козината на козата. Можех да използвам същото въже, за да завържа сестра си, да я върна при нас, ако бях достатъчно бърза да я спася за втори път. С ъгълчето на окото си видях, че зад дървото се криеше някой. Синът на Тамар, Йехуда, хлипаше на земята.
— Тя не ми позволи да тръгна с нея — каза ми той.
Видях, че е завързан за една от финиковите палми, на които бе закачен просторът. Майка му бе направила това, което аз исках, за да задържа Нахара тук. Тамар го бе оставила с надеждата, че ще бъде в безопасност.
Абба бе решил, че неговите хора няма да бъдат част от нашата война. Без значение бе, че те нямаше да участват директно в битките. Очите им не трябваше да виждат складовете ни с оръжия. Не можеха да останат доброволно тук, щом знаеха, че намерението ни е да се бием срещу легиона, ако ни нападнеха. И така бе решено, бяха получили послание от Бог. Вече не можеха да ядат плодовете от нашите градини, да пият вода от цистерните ни и да одобряват избрания от нас път. Ако имаше деца на светлината и деца на мрака, които бяха в постоянна битка помежду си, то значи те бяха издълбали бездна между нас и есеите, въпреки че Рахел и Сара, Ребека и Леа, бяха и техни, и наши предци и се молехме на един и същи Бог, Онзи, който нямаше равен на себе си. Светът, в който живеехме обаче, не бе един.
Развързах Йехуда и го заведох в дома на Ревка. По китките си имаше рани, защото отчаяно се бе опитвал да се отскубне. Попитах Ревка дали е съгласна да се погрижи за него и да се опита да го утеши. Той беше момче с тъмна коса, влажни очи и едро лице с отличаващи се черти, вече почти мъж, който бе унижен от решението на майка му да го изостави. Внуците на Ревка го познаваха добре и Йехуда се чувстваше добре с тях, макар че очите му още бяха пълни със сълзи.
Отидох до стената, за да видя коварните пътеки, които есеите бяха избрали. Насочваха се към една пещера, високо горе в планината, където бе почти невъзможно да се стигне. Там живееха хиени и вътре щеше да е мръсно, пълно с останките от плячката им, с разпилени кости и с изпражненията им. Стадо диви кози се уплаши и разпръсна, когато есеите стигнаха до тях. Ибексите се втурнаха във всички посоки, за да избягат, камъните се свличаха под краката им и в долината отдолу се вдигна завеса от плътен прах.