Сред вихрушката от пръст и камъни можех да се закълна, че видях Дома, ангела на гробовете, чието име означава мълчание, онзи, който посещава мъртъвците, за да ги попита за истинското име на душата, която ще потегля на път в отвъдното. Но когато въздухът се прочисти, видях само есеите в белите роби, боси въпреки каменистата земя, сред бодливите храсти и скорпионите, които се криеха между скалите. Стори ми се, че зърнах Нахара да следва мъжете, покрила с шал главата си, гледаща право напред, сякаш се доверяваше напълно на пътя пред себе си и не се боеше, че може да падне.
Но това бе друга жена, която не познавах, не моята сестра.
15
На първия ден от месец Ав Йаел дойде на нашата маса. Това време на годината ни носеше само сълзи и сол. Всички се чувствахме зле в месеца, когато и двата Храма бяха паднали на същия ден, в който се говореше, че Мойсей е строшил плочите, дадени му от Бог, когато бе дошъл при народа си, в деветия ден на Ав, Деня на нещастието — деня, в който злото се бе изсипало над главите ни. Ако ха-олам е светът, але-олам е вечността, то двете са преплетени. И все пак в месец Ав светът, който трябваше да е вечен, изглеждаше много крехък. Камъни се пукаха, смъртта ни преследваше, градове падаха в ръцете на враговете ни.
Не говорихме за изчезването на роба. Все още чувствахме присъствието му, защото ястребът се бе завърнал и често кацаше на покрива на гълъбарника в очакване на господарката, която известно време след това нежно го хранеше със зрънца от ръката си. Но тази нежност го обвързваше с нашия свят, а той бе диво създание. Йаел го прогони. Правеше го отново и отново, докато птицата най-накрая също изчезна на север. В деня, в който си отиде, Йаел остави вратата на гълъбарника отворена, както правим, когато някой умре, за да освободим духа му.
Сега, когато роба го нямаше, Йаел се обърна за помощ към майка ми, защото вярваше, че е възможно да си върне Арие — вече нямаше с какво да ни изнудват. Бе покрила косата си с воал, платът се вееше на шията й. Не забелязах отблясъка на златния амулет, ценния подарък от майка ми за нея.
— Пак правиш сделки с мъртви жени — каза печално майка ми. — Не си ли научи урока от първия дух?
— Хана не е мъртва — отбелязах аз, объркана от думите й.
Бях я видяла същия следобед: ходеше из площада с Арие на ръце и определено беше съвсем жива. Хората шепнеха, че е убедила съпруга си, че Бог е отредил тя да има това дете, въпреки че била ялова от деня на сватбата им. Беше казала на Бен Яир, че онази, която го е родила, дошла при нея и я помолила да го вземе. Детето било дар, благословен от Адонай.
— Тя е мъртва за мен — отвърна майка ми студено.
— Ще направя всичко, за да си го върна — обеща Йаел. — Предполагах, че ще го вземе само за няколко дни. Нямах представа какво е намислила.
Майка ми поклати глава.
— Ако направя нещо срещу нея, собственото ми дете ще бъде в опасност. Това ли очакваш от мен в името на нашето приятелство?
— Не се страхувам от нея — намесих се аз.
Майка ми ме погледна, после бързо извърна очи. И тогава разбрах. Аз не бях детето, което искаше да защити. Разбрах това, което бе очевидно от доста време. Имаше ясни признаци, че е бременна, но аз просто не виждах това, което не желаех да видя. Разбира се, знаех кой е бащата. Мъжът, който още пазеше гълъбите, дето преди летяха до нея в Желязната планина. Тя все още му принадлежеше.
— Нима мислиш, че съм вещица, а не обикновена жена? — попита ме майка ми.
Свих рамене; никога в живота си не бях изпитвала такава болка.
— Още някой, когото ще унищожиш с любовта си.
Йаел ме стрелна с поглед, после отиде и коленичи пред майка ми, умолявайки я за помощ.
— Никога повече няма да те моля за нищо. Кълна се.
— Тя вече ти даде един скъпоценен дар — казах аз, намеквайки за златния амулет. Майка ми не бе забелязала отсъствието на подаръка й. Запитах се какво ли щеше да си помисли, когато разбереше, че подаръкът й е изгубен.
Йаел махна воала си, за да видим, че амулета го няма. Призна, че го е дала на Уин като талисман за закрила, и аз се засрамих от своите лоши помисли.