Знаех за коя съставка говори. Баща ми.
Бяхме сплели здраво плитките си, плътно до главата, за да не може демонът да ни хване за косата. Бяхме втрили масло от нар по ръцете и краката си, за да се изплъзнем леко от хватката му. Пеехме Абракадабра. Ще създам нещо от света. Амен, Амен, Села. Защото името на нашия Бог щеше да ни насочва и да ни закриля от злото. Песента му щеше да ни покаже пътя въпреки греховете, които щяхме да извършим, и наказанията, които щяхме да заслужим.
Майка ми бе боядисала клепачите си с лапис лазули и се бе поръсила с аромата на мирта и лилии. Бе покрила главата си с шал, може би, за да изглежда по-скромна в очите на противницата си. Хана щеше да бъде смаяна, когато откриеше кой бе дошъл да я посети.
Вещицата от Моаб потропа леко на вратата, сякаш бе обикновена жена, дошла да предложи кошница със зеленчуци, салати или чесън. Чухме шумолене отвътре, но никой не отвори. Майка ми потропа отново, този път по-силно.
Никой не се появи на вратата и шумът зад нея спря.
Стъпих на купчината подпалки и се надигнах на пръсти. В ъгъла забелязах празна люлка. Имаше само сенки, но огнището бе запалено. Над пламъците се полюшваше широко гърне и храната в него все още се готвеше. Надуших мириса на леща и месо.
Извадих от плаща си железния ключ, който бяхме измайсторили. Ако беше свършил работа с килията в кулата и Уин бе успял да избяга, може би щеше да помогне и сега. Той пасна съвършено на ключалката. Вратата се отвори изведнъж. Влязохме в стаята, където вечерята на огъня скоро щеше да изгори, защото вече бълбукаше и се канеше да прелее от гърнето. Майка ми хвърли вътрешностите на рибата в готвенето и димът се издигна нагоре, бледозелен, цвета на завистта и предателството.
Успяхме да открием лампа в задимената стая и макар че блясъкът й бе слаб, светлината ни показа пътя. Тръгнахме по коридора, на чиито стени римските майстори бяха изрисували фреските със седемте сестри. Всяка сестра бе по-красива от предишната и все пак никоя не бе по-хубава от майка ми, дори и сребърната луна. Тя ме притисна до себе си и двете застанахме заедно под рисунките в охра, аметист и морскозелено. Кимна към вратата и ме накара да млъкна и да се заслушам. Когато бяхме деца, правеше същото, за да ни покаже разликата между тропота на копитата на жребеца на съпруга си, Леба, и тези на другите мъже. Когато бащата на сестра ми се изненадваше, че ние, децата, тичахме да го посрещнем много преди да пристигне, му казвахме, че Леба може да ни говори и че езикът на конете е много близък до божествения.
Сега, в къщата на Бен Яир, ми се стори, че чух бръмбар, от онези, за които се говори, че търсят мъртвите. След миг осъзнах, че това е нечие ритмично дишане. Докоснах леко гърлото си и майка ми кимна. Бяхме открили тази, която търсехме.
Последвахме звука, спирахме, когато ставаше по-тих, завързвахме стъпките си, щом се усилеше. Дишането ни отведе до малка стая, където бяха складирани масло и вино, високи делви от последните, принадлежали на цар Ирод. Стаята бе тъмна, но лампата ни хвърляше достатъчно светлина, за да различим сенките по земята. Една от тях бе като локва, която се разтичаше към нас сред мрака. Тя се бе свила зад вратата, гарван в черна туника, който можеше да избяга с лекота в полето с почернелите дървета.
Като по чудо Арие се обади. Може би знаеше, че истинската му майка е наблизо. Гарванът бързо се пресегна да запуши устата му, но той проплака отново. Бе ни разпознал и за нас това бе добро знамение. Бог ни закриляше.
— Нямаш право да си тук — каза Хана, когато разбра, че не й остава друг избор, освен да се изправи лице в лице срещу нас. Надигна се гордо, сякаш допреди миг не се криеше в мрака заедно с бръмбарите, сянка, свита зад вратата. — Ще извикам стражите и ще те затворят в кулата. А може и да те прогонят в пустошта. Там ти е мястото. Ти си престъпничка, а си мислиш, че имаш правото да идваш в този дом и да се държиш така, сякаш е твой.
Хана говореше единствено на майка ми и се взираше в нея, сякаш тя бе демон, изпълзял в стаята през отворения прозорец. Майка ми не каза нищо. Не спори и не отвърна на тези зли думи. Стоеше на прага, така че Хана да не избяга. За жената на Бен Яир бе прекалено късно да се крие или бори. Майка ми вече бе започнала заклинанието за прогонване. Посипа пепелта в два кръга, после ми махна с ръка. Всяка от нас влезе в своя кръг и започнахме да пеем Песента на упованието. Гласът на майка ми бе красив, чист и въздушен. Отначало Хана не ни слушаше, замаяна от заклинанието. Може би си мислеше, че я възхваляваме, или се бе убедила сама, че майка ми е дошла, за да потърси прошка от нея и да изяде солта, която сега тя хвърляше по съперницата си, защото така щеше да погълне греховете си. Но очите на жената на водача ни се разшириха, когато чу думите, които Шира напяваше.