Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия. Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото се уповавам. Защото Той ще те избави от примката на ловеца и от гибелен мор. С перата Си ще те покрива; и под крилата Му ще прибегнеш; Неговата вярност е щит и закрила.14
Може би крилете, които винаги си представях, че са на гърба ми, бяха сложени там от Всемогъщия, за да ме закриля, защото се чувствах защитена, освободена от мрежи и капани. Каквото казваше майка ми, аз го повтарях след нея. Каквито и грехове да бе имала, й ги простих.
Пред нас Хана стисна бебето още по-силно, докато се взираше с тревога в майка ми.
— Ти взе това, което трябваше да бъде мое. Той трябваше да дари мен с дете, не теб! Ние убиваме крадците за делата им, не им прощаваме. Не можеш да ми направиш нищо.
Майка ми продължаваше с песента на Всемогъщия, възхваляваше Го и молеше за Неговата светлина.
Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава всред пладне. Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди до десницата ти, но до тебе няма да се приближи. Само с очите си ще гледаш и ще видиш възмездието на нечестивите.15
Слушах, самата аз като омагьосана. Амен, Амен, Села. Гласът ми отекваше, следваше думите на майка ми. Хана се извърна към мен. Когато погледна в очите ми, видя там съпруга си. Отстъпих назад, отблъсната от омразата й.
— Остани в кръга — предупреди ме майка ми.
Сега Хана знаеше коя съм. Приближи още, за да ме разгледа по-добре. Ето ме, детето, което бе прогонила в пустошта, за да стане храна на гарваните и чакалите.
— Трябваше да си моя — каза ми тя. Погледна гневно майка ми. Дишането й бе толкова тежко, че думите й почти не се чуваха. — Ти си унищожителка и грешница в Божиите очи.
Гласът й бе пресипнал, с мъка излизаше от гърдите й. Думите ме пронизаха така, както никое оръжие не би могло, но спазвах съвета на майка си и не излязох от кръга. Отказвах да поема в себе си отровата от нейната завист. Чувах само песента на Шира. Думите, които редеше, се оформяха видими във въздуха, нажежени до бяло, изписани с вяра.
Понеже ти си казал: Господ е прибежище мое и си направил Всевишния обиталището си, затова няма да те сполети никакво зло, нито ще се приближи язва до шатъра ти.
Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе да те пазят във всичките ти пътища.
На ръце ще те дигат, да не би да удариш о камък ногата си. Ще настъпиш лъв и аспид. Ще стъпчеш млад лъв и змия.16
Хана започна да разкрива истинската си същност и на какво зло е способна.
— Арие е мой! С майка му сключихме договор пред Бог!
Тя, която ни бе изпратила в пустошта, за да умрем, когато майка ми бе само на тринайсет, а аз новородено кърмаче, грабна нож и го вдигна към гърлото на Арие. Направих крачка напред, но майка ми отново ме хвана за ръката и ме спря.
Още не, прошепна тя.
Хана притискаше момченцето толкова силно, че то се разплака. Бях благодарна, че Йаел не е тук и не може да види демона, който разкриваше истинския си облик пред нас. Скоро силите на черния гарван щяха да секнат.
— Не взе ли достатъчно от мен, че искаш да ми отнемеш и това дете? По-скоро ще го отведа в отвъдния свят, отколкото да ти го дам.
По челото на майка ми имаше пот. Устните й се мърдаха, докато повтаряше песента. Нищо чудно, че мъжете се влюбваха в Шира и ангелите идваха да говорят с нея. Нищо чудно, че дъждът й се подчиняваше и дори дъщерята, която бе предала, правеше всичко, което тя пожелаеше.
Черният плащ на майка ми се разтвори. В този миг всички разкрихме първичната си същност, такива, каквито ни виждаше Адонай. Хана полудя, когато видя, че коремът на съперничката й бе наедрял от новото дете, което носеше. Дишането й се влоши, бе все по-пресипнало, сякаш някой я задушаваше, изтръгвайки въздуха от нея, както тя бе изтръгнала баща ми от нас. Жената нададе звук като наранено животно, кървав вик. Не, това не бе жената. Бе демонът.
В този миг аз се впуснах напред и дръпнах откраднатото дете от ръцете й с такава сила, че тя падна назад и се свлече на мястото, където бе хвърлена солта, която щеше да улови злото. По лицето на майка ми личеше, че не се бои от яростта на врага си.