Понеже той е положил в Мене любовта си, казва Господ, затова ще го избавя; ще го поставя в безопасност, защото е познал името Ми.
— Ах, ти, вещице! — изкрещя жената на нашия водач.
Той ще Ме призове и аз ще го послушам; с него ще съм, когато е в бедствие; ще го избавя и ще го прославя. Ще го наситя с дългоденствие и ще му покажа спасението, което върша.17
— Вземи го — каза Хана за Арие. Изглеждаше напълно смазана. — Прави каквото искаш с него. Но не можеш да вземеш съпруга ми.
Взех детето и изтичах навън с него, така че истинската му майка да го прегърне в градината на двореца. По-късно щяхме да празнуваме и да пеем възхвали, но сега чувах само един глас. Отговорът на майка ми. Защото тя бе точно такава, нито ангел, нито вещица, а просто жена, която вече не се боеше да говори и се бе изправила срещу съперничката си.
— О, той е мой много, много отдавна.
16
Търговци отвъд Соленото море идваха при нас и ни предлагаха подправки и тамян, билки и семена. Отчаяно се нуждаехме от техните стоки, скупчвахме се над цикорията и киселеца, заменяхме сребърни монети и полускъпоценни работи за тези подправки. Един от търговците водеше със себе си огромно черно куче от Азия. Това създание отиде до мястото край казармите, където брат ми често оставаше да преспи, докато беше още момче за всичко за воините, омагьосан от тяхната смелост и геройства. Сега Адир бе сред мъжете, бе си тръгнал от нас, и все пак част от същността му явно все още витаеше тук, защото огромното, рунтаво куче отказваше да се махне. Отметна глава назад и зави. Кучето бе знамение, това бе ясно, но не знаех дали бе за добро или лошо.
Метнах въже около гигантската му глава, за да го накарам да млъкне, после го поведох към стаята ни и го вързах отвън. Кучето ме гледаше, скимтейки, докато не се върнах и не му донесох вода. Когато търговецът дойде да си го потърси, черното куче не пожела да го последва. Втурна се напред и ухапа стопанина си, после се скри зад краката ми и надзърташе от там, свело голямата си муцуна и глава, като продължаваше да скимти.
— Съсипала си животното ми — развика се търговецът. — Беше жесток и див звяр, а сега е като овца.
Мъжът идваше от източната страна на Соленото море. Знаех езика, на който говореше, езика на моя първи баща. Бе прекрасно да чуя словата на Моаб, въпреки че с тях ме ругаеха.
— Кучето явно е направило своя избор — отвърнах внимателно аз. — Може би някой се е държал лошо с него и то си търси нов дом.
Пътникът бе поразен, че знам езика му. Прие няколко монети в замяна на животното и си тръгна.
Не исках да имам куче, но то често ме придружаваше до стената вечер, докато продължавах да се взирам към долината заедно с другите жени, очаквайки воините ни да се върнат. Нарекох го Еран, което означава „бдящия“ на нашия език, защото името подхождаше на това огромно и спокойно създание. Когато цъках с език, както виках коня си в едно друго време и един друг свят, той ме следваше. Еран не ръмжеше и не лаеше, нито ни досаждаше край масата. Чувствах, че ще ни донесе късмет; може би неговата съдба и съдбата на брат ми бяха свързани. Майка ми не настоя да се отървем от него, въпреки че не харесваше кучета и ги смяташе за малко по-добри животни от чакалите; а когато видях, че остави отвън купа с хляб и мляко, любимите храни на брат ми, разбрах, че и тя си бе помислила същото.
После една нощ Еран започна да лае и не успях да го успокоя по никакъв начин. Скоро майка ми се събуди. И двете бяхме нервни и заедно отидохме до стената. Там имаше и други жени, мнозина от тях разплакани, защото също бяха получили лоши знамения. Една се бе пробудила от сън, изпратен и от ангела Гавраил, в който мъртвият й баща й бе наредил да застане до портата. Друга бе чула прилеп, символа на бдителността и безшумността, да пърха из стаята й.
На зазоряване видяхме, че воините ни се завръщат; прахта се надигна, преди да ги различим ясно. Когато започнаха да се изкачват по змийската пътека, сърцата ни забиха силно, подскачаха нагоре, после спираха. С облекчение видях Амрам, но крехкото тяло, което носеше на гърба си, бе брат ми. Познах го по туниката и плаща му.
Воините ни бяха последвали римляните. Имало схватка и те бяха победили най-малобройния отряд експлораторес, защото ги превъзхождали по численост. Неколцина от по-неопитните легионери били убити, независимо от защитата на бронята и бронзовите им шлемове. Бунтовниците се бяха справили добре, но Адир бил поразен от копие и раната му бе сериозна; вече гореше от треската. Тъмната му коса бе сплетена, а очите му, с техните жълти пламъчета, също като на баща му и на Нахара, бяха навлажнени и бледни.