Отнесохме го в стаята ни, където майка ми изми отпуснатото му тяло. От треската бе станал студен, сякаш Шалгиел, ангелът на снега, го бе прегърнал. Майка ми ме накара да изгоря бързо дрехите на Адир. Така се защитавахме от демоните, които можеха да разпространят болестта, но освен това по същия начин изгаряхме и дрехите на мъртвите. Може би затова не успях да се насиля да го направя. Просто изпрах туниката и плаща на брат ми и ги закачих на простора край обора, където бяха живели есеите.
Хората от нашия народ мият ръцете си преди всяко ядене, преди всяка чаша вино, която поемат, преди да разрежат хляба на две и има сериозна причина за това. Демоните могат да влязат в човек, който е нечист, а демонският огън се разкрива като силна треска. Майка ми искаше да прикривам лицето си с шал, когато се грижех за брат си. Миехме ръцете си със сапун от луга и пепел, докато кожата ни се протриеше. Всяка сутрин Шира сваряваше чай от дафинов лист, розово масло и лютив пипер. Брат ми сгърчваше лице, когато отпиваше от чая, но се подчиняваше и продължаваше да пие. Налагахме почистената му рана с лапа от самтар, съчетан с рейта, лек, направен от пшеница.
Майка ми палеше масло на олтара на Ашторет. Откри едничка лилия, растяща в изоставена градина, рядка луковица, засадена там стотина години по-рано от градинарите на царя, за да горят листенцата и стъблото й в зелен пламък за прослава на Бог.
Освободи това дете и го спаси от всички злочестини.
Шира взе два гълъба от гнездата им, толкова красиви, че те самите осъзнаваха красотата си и горделиво се пъчеха пред своя вид. Принесе ги в жертва на Царицата на небето, въпреки че след като Храмът бе разрушен, народът ни вече не правеше такива жертвоприношения, дори на Адонай. Избърса кръвта от ръцете си внимателно, за да не остане нито капка по кожата й.
Позволи му да стане мъж и да възхвалява със славни песни нашия Бог и цар, нашия могъщ Бог. Амен, Амен, Села. Нека Той те пази от всяко зло и ти позволи да се върнеш в Йерусалим, сред святост и мир.
Адир бе момче, копнеещо за война; но това, което бе открил, го бе смаяло със злината си. Завърна се при нас притихнал и смирен. Дори след преминаването на треската, страдаше от раната на крака си. Не можеше да се изправи и да ходи нормално и това го съсипваше. Единствено огромното черно куче успяваше да го разведри и аз заповядах на животното да стои постоянно до леглото му. Майка ми ме караше да къпя кучето много старателно, за да не могат демоните да влязат през мръсотията му в моя брат, който все още бе доста слаб. Водех Еран на площада и го поливах с шепи вода, после го търках с луга, докато той стоеше търпеливо пред мен, въпреки че лесно би могъл да избяга от хватката ми. При една от тези наши разходки стана нещо.
— А, ето кой е заел мястото ми.
Амрам се бе появил изненадващо зад мен и ме прегърна. Позволих му да обвие ръцете си около тялото ми, макар да чувствах странна студенина. Кучето внезапно залая и изръмжа.
— Спри — казах аз на Еран, но той не се успокои и това ме притесни, защото никога досега не го бях виждал толкова раздразнен. Каквато и да бе причината, не харесваше мъжа до мен.
— Моят съперник — пошегува се Амрам. — Ако ме ухапе, ще го ухапя и аз.
Завързах кучето за ствола на една финикова палма, след това дръпнах Амрам настрани, за да не сме пред очите на всички.
— Трябва да кажеш на воините, че брат ми не може вече да излиза навън.
Той се разсмя.
— Всички воини трябва да тръгват на бой, когато ги повикат. Знаеш го. А сега той е един от нас. — Извади парчето син плат, което му бях дала за късмет. — Поне за мен не бива да се притесняваш. Когато отново тръгна, ще знам как да намеря пътя си обратно.
Исках да кажа още нещо, но Амрам не бе мъж, който щеше да отстъпи на молбите на една жена. Аз сама трябваше да запазя брат си тук, в безопасност. Стоях там на площада и си дадох обет, че ще го спася. Адир нямаше да тръгне с тях, когато дойдеше време за следващия набег. Друг воин щеше да крачи до Амрам.
17
Помолих я за услуга и Йаел не ми отказа, защото аз бях тази, която постави сина й в прегръдките й. Бях го изтръгнала от ръцете на зловещата жена, която толкова отчаяно бе искала да му бъде майка, че си бе повярвала, че наистина е такава. Йаел ме чакаше на площада, където вълните от жега се надигаха във въздуха, с бебето, привързано на кръста й. Откакто Арие отново бе при нея, тя не го изпускаше от погледа си. Ако имаше нужда от помощ, а Ревка и аз бяхме на работа в гълъбарниците, го оставяше при баща си, който харесваше детето. Старецът сякаш се отплащаше на Йаел за всичко, което й бе причинил, като се грижеше с любов за момчето. Може би за него това бе шанс да отгледа поредния воин. Веднъж Ревка попита Йаел защо позволява на този човек да бъде част от живота на сина й, след като се бе държал ужасно с нея от мига на раждането й. Тя отговори, че сега той бил различен, пустинята и времето го бяха победили.