— Не. Искам повече. Искам да съм невидима.
Когато Йаел се върна с чая, баща й вече бе решил, че ще ми позволи да нося плаща му. На тръгване той предложи да го посетя и на следващия ден. Йаел го погледна с изненада и той обясни, че съм се интересувала от чистенето на оръжията и щял да ме научи на някои неща.
18
В деня, в който трябваше да потеглим, навлизахме в месеца Елул, времето на размисъл преди най-свещените дни. Събудих се по тъмно, докато брат ми, все още неизлекуван докрай, с превързан крак, дремеше на своя сламеник. Отидох до обора, преоблякох се в неговите дрехи, а моите скрих под голяма купа сено. Всеки ден се бях упражнявала със стария убиец, който се бе оказал непреклонен учител. Бях истинска загадка за него, но той бе благодарен, че някой — дори това да бях аз — имаше нужда от великите му умения. Изобщо не се притесняваше, че мога да пострадам по време на заниманията ни. Бе сдържан, методите му бяха жестоки, но ме обучи добре.
Кучето ме следваше и чакаше търпеливо, докато вземах туниката и плаща на брат си. Помислих си, че сигурно стои до мен, защото ме смята за Адир или защото очакваше да му дам храна. Но когато го напъдих, то не си тръгна и ме последва до казармите. В мрака си сложих бронята от сребристи люспи. Бях завързала шала си ниско над челото, за да скрия лицето си и да заприличам на брат си. Не след дълго воинът на име Ури дойде и ми каза кои копия да взема за другите. Изпълних нарежданията му.
Бях си взела само малка торба със смокини, шамфъстък и твърдо сирене, както и сивия плащ. Старият убиец ме бе научил на своите тайни за невидимост, как да ходя из сенките, как да стъпвам, без да вдигам шум, как да се измъквам от хватките на противника сред мъглата. На края на заниманията ни ме обяви за добър ученик, въпреки че продължаваше да смята, че съм недостойна за жена на Амрам.
— Може да казват, че си жена, но ти си нещо друго.
Убиецът бе вече на възраст, но зрението му бе ясно и погледът му бе все така остър.
— Шед? — опитах се да се пошегувам.
Можеше да се засмее, но не го направи.
— Воин — каза той.
Сведох глава пред него с благодарност и го оставих да почиства оръжията на другите мъже.
19
Шейсет души тръгнахме този ден, отряд за набези, воден от самия Бен Яир. Сърцето ми биеше бясно при мисълта, че съм един от воините на своя баща, че го следвам и може би щях да го накарам да се гордее с мен. Завързах Еран за един стълб, но той се отскубна и ме последва. Тъй като отказваше да ме остави, реших да използвам голямото куче така, както другите използваха товарните магарета — омотах тялото му с дебело въже, за да привържа копия от двете му страни. Животното със сигурност бе здраво поне колкото магаре и също толкова инато.
На излизане през портата се бях наредила най-отзад на колоната. Виждах мъжете, които баща ми водеше, Амрам и неговите другари. Можех да позная Амрам дори от разстояние, защото бе завързал синия шал за доспехите си. Развяваше се пред очите ми, докато слизахме надолу по виещата се пътека.
Жегата набъбваше и небето искреше до бяло. Не бях свикнала с бронята, която сега носех, и тежестта й правеше походката ми несигурна. Хората на бащата на сестра ми никога не носеха нещо, което можеше да затрудни вървежа им. Колкото по-леки бяха, толкова по-подвижни бяха в битка; само конете им бяха защитени с метални маски на муцуните и плочи по телата им, защото хората от племето знаеха стойността на тези създания. Мечтаех за коня, който бе даден на моя брат, или за най-прекрасния ни жребец, Леба, който винаги можеше да намери пътя си към дома и нямаше нужда от юзда. На гърба на този кон щях да летя; сега се тътрех мъчително надолу.
Пътеката бе опасна за невнимателните. Прахта се надигаше в лицата ни, а камъните се изплъзваха под краката ни. Стоях най-отзад, с Еран до себе си, и оставих воините да си мислят, че съм срамежлив. Докато вървяхме, неколцина от воините ме поздравиха за желанието ми да вляза отново в битка толкова скоро след нараняването си. Поздравиха ме и за Еран, защото мъж, чието куче му е така предано, е мъж, който искаш да стои до теб в битка. Сведох мълчаливо глава с признателност. Човек може да разкрие истинското си аз и без думи.
Запътихме се в посока към оазиса Ейн Геди. Говореше се, че западно от това място се бяха настанили група пътници заедно с местни хора и притежаваха злато, скъпоценни камъни, масло и различни подправки. В планината вече изпитвахме тежестта на оскъдицата. Когато стените ни падаха, ги поправяхме с кал и слама; когато лампите ни оставаха без масло, потъвахме в мрак; когато не ни стигаха дървата за огнищата, използвахме изпражненията на магаретата, за да си запалим огън. Не ядяхме задушено или варено месо, само каша, рядка смес от ечемик, сред която понякога плуваха късчета месце от малкото гълъби, които решавахме да жертваме. Воините ни нямаха избор, освен да вземат нужното от другите места и селища, за да оцелеем. Същото бях правила и когато живеехме с бащата на Нахара. Това беше нашата страна и ние бяхме нейните владетели — тези, които преминаваха през земите ни, трябваше да разберат, че зависят от милостта ни.