Когато се натъкнах на него, бе коленичил до един храст и пееше оплаквателна песен за мъртвите; стискаше в ръце бодливите клонки, за да си причини още болка. Никога не бях виждал мъж така открито да разкрива агонията си. Почувствах, че ще се разплача, и побягнах бързо, за да не ме види.
Сграбчих Еран за врата и заедно се отдалечихме от това място, препускахме като коне. Под нас се вдигаше прах, а даманите се изпокриваха в дупките си при звука на стъпките ни. Жълтеникавокафяви бухали се издигаха във въздуха на скалите; прилепи с миши опашки излитаха от хинаповите дървета сред облаци от плът и крила, забравили за оранжевите плодове по клоните.
На следващия ден мъжът, когото бях видяла предишната вечер, ме зяпаше непрекъснато. Знаех, че никой воин не желае да се бие рамо до рамо с него, защото бе безразсъден и не милееше за живота си. Носеше една брадва и никакво друго оръжие, но хората казваха, че тази брадва е благословена и никога не пропуска целта си. Извърнах очи встрани, защото не желаех да разкрия истинската си природа, нито да подклаждам с нещо страховития му гняв, който според другарите му бил тъй яростен и неугасим, сякаш Мъжът от долината се биел от дясната страна на Гавраил, най-жестокия от ангелите.
Тази вечер се приготвихме за нощния набег. Бях замаяна от жегата и от бремето на собствената си измама, както и от тежката сребриста броня. Бяхме застанали на опашка под все още парещото, залязващо слънце, за да получим дяла си вода. Когато помолих за малко вода и за кучето си, отговорникът за дажбите поклати глава.
— Ще трябва да пие от някоя кална локва, ако намери такава — каза той. — Нямаме достатъчно вода, за да даваме и на това животно.
Отдалечих се, разстроена. Разделях провизиите, които носех, с кучето си и му бях дала костите на ибекса. Бащата на Нахара ме бе учил, че трябва да нахраниш първо коня си и после себе си, но сега имах съвсем малко вода, едва щеше да стигне и за мен. Копнеех да бъда воин, а бях открила, че основната ми грижа е създание, което дори не исках да е тук. Чудех се какво да правя, когато Мъжът от долината дойде при мен. Кучето пак не изръмжа. Воинът изсипа своята порция вода в купата на Еран. Кимна към него.
— Той е жаден.
Измърморих думи на благодарност.
— А ти няма ли да ожаднееш?
— Водата не утолява жаждата ми — каза Мъжът от долината. И после, без очевидна причина, допълни: — Не отивай тази нощ.
Явно ме смяташе за незряло момче, за брат ми Адир, който нямаше опит в битките, а и наскоро бе ранен. Не биваше да се притеснява за мен.
— Много пъти съм се бил с мъже — уверих го аз. — И те са пострадвали, не аз.
Воинът кимна. Погледът му избягваше моя.
— Но това е първият ти път сред нас. Досега не си бил на война, не си нападал село.
Това бе вярно, кръвопролитията, които познавах, бяха от източната страна на Соленото море, сред зелените пасища.
— Така повелява дългът ми — казах просто.
Усетих как очите му ме пронизват, но аз погледнах встрани, за да скрия истината за себе си.
— Когато му дойде времето — посъветва ме воинът, когото другите избягваха, — дръж се близо до мен.
Над земята се спусна мъгла и я покри така, както сивият ми плащ скриваше мен. Това се смяташе за знамение за добър късмет, защото щеше да ни позволи да изненадаме врага си. Лъкът ми бе готов, когато тръгнахме към селището, където се намираха пътниците. Въздухът бе хладен, но земята все още пареше от жегата на деня. Сякаш тя имаше свое собствено сърце, което туптеше в ритъма на моето. Виждах Елеазар бен Яир в мрака. Молеше се и носеше молитвения си шал, защото се биеше за славата на Бог. Бе ни събрал за последен път. Пред него давахме обет да бъдем един човек и една душа в битката. Заклехме се да не вземаме пленници и роби.
— Не искаме жените и децата ни да бъдат поробени — каза Бен Яир. — Ще сторим същото и за тези, които срещнем в битката.
Хората казваха, че нашият водач е видял най-близките си хора разпънати на кръст в Йерусалим — братята и приятелите му бяха умрели в агония пред очите му. След това римляните отсекли главите от телата и ги хвърлили на улицата, за да ги оплачат роднините им, но без телата не можеше да има траурни песни, нито погребение, нито покой за душите им. Бен Яир говореше с думите на нашия Бог.