Кой е страхлив и малодушен? Нека си иде и се върне у дома си, да не би да премалеят сърцата на братята му, както неговото сърце.18
Но нашият дом бе Йерусалим, а Цион бе паднал и нито един воин не би се извърнал от предстоящата битка. Видях, че Амрам вдига копието си заедно с останалите, за да подкрепи думите на водача ни. Само Мъжът от долината не се присъедини в поздравите и в молитвата им. Може би вече бе казал своята молитва. Може би думите му бяха прощална песен. Той не носеше молитвен шал или роба, само туника и металните ленти около ръцете си. Копнееше за болка, това видях в него, а това, което човек търси, много често го намира.
Потеглихме в мълчание, когато луната се надигна. Вървях близо до Амрам, за да го наблюдавам, кучето ме следваше по петите, пазещо тишина като всички нас. Сърцето на земята туптеше. Светът бе обвит в мълчание, докато се натъкнахме на пазачите. После се разнесе див вик и внезапно силните крясъци на мъжете огласиха селото. Крещенето стана оглушително и клането започна. Подпрях се на коляно и започнах да стрелям с лъка си, за да подсигуря гърбовете на воините пред мен. Веднага убих двама мъже и те се строполиха пред Амрам. Може би той помисли, че ангел го е защитил, защото високо благодари на Бог. Кучето ми лаеше всеки път щом приближеше враг. Лаят му ми позволяваше да разбера в коя посока трябваше да се целя, защото мъжете настъпваха от всеки ъгъл в хаоса наоколо. Може би щях да се объркам, ако не беше Еран, и се заклех, че винаги щях да го водя със себе си в бой.
Нашите воини бяха по-опитни и се справиха с градските изнежени хора; телата на убитите лежаха навсякъде. Видях Мъжа от долината да размахва брадвата си. Вършееше сред четирима врагове, поваляше ги един по един, после им крещеше, предизвикваше труповете да се надигнат и да се бият отново. Когато друг от селото се впусна към него и се метна на гърба му, той спокойно го издърпа от себе си и го разсече на две. Огледа за следващия, когото да унищожи, и се гмурна в хаоса на битката с настървение, сякаш не се боеше от нищо. Усещах как кръвта ми препуска и в мен се надига радост, докато прострелях друг враг, който се бе впуснал към него. Помислих си, че ако баща ми знаеше колко мъже бях поразила със стрелите си, щеше да бъде горд да ме признае за свой син.
Нощта пареше от кръвта, земята бе лепкава, мирисът на смърт се носеше навсякъде. Във въздуха имаше скакалци, които жужаха и подскачаха пред нас. Носех сребриста броня под плаща си и ръцете ме боляха, потях се обилно. Попих лицето си с шала си за глава и се изправих.
В мига, в който свалих лъка си, сякаш отстъпих назад и излязох от битката. Може би сега наблюдавах сцената пред очите си, както правеха ангелите, отдалече и без емоция, но виждах много повече, отколкото мъжете, които бяха в разгара на битката. Зрението ми бе замъглено и не вярвах на това, което се разкри пред погледа ми. Бяхме избили хората, които просто се опитваха да се защитят, както и пътниците, спрели тук, с техните сини плащове, мъжете от Моаб, дошли да търгуват с подправки и изсушени плодове. Тук нямаше акация, за да изгоря клонки в тяхна памет, следователно душите им нямаше да напуснат телата им. Болеше ме, защото знаех, че ще бъдат пленени в капана между двата свята, далече от Желязната планина; никой нямаше да се надигне след пролятата кръв и да поеме в другия живот; кръв, която бе червена като нашата, докато попиваше в земята.
Нощта се превърна в сън. Битката ме принуди да се пробудя от това, което се случваше пред мен, защото отвъд купчините с мъртви мъже ставаше нещо по-ужасно. Нашите воини бяха започнали да избиват жените, които бягаха от къщите. Бе невъзможно, ние не вярвахме в такава жестокост, и все пак знаех, че е истина, защото чувах писъците на жертвите. Бяха писъци на жени и нещо още по-страшно. Под тях чувах виковете на деца. Когато видях Амрам, той се бе превърнал в част от съня, пред очите ми се бе променил в демон, лицето му бе демонско, делата му бяха прокълнати.
Нашият водач бе казал, че няма да вземаме роби. Бях помислила, че това означава, че жените и децата ще бъдат пуснати, но това не бе обичайно за войните в този тъжен свят. Кучето ми бе побесняло, мяташе се на всички страни и лаеше; никога не бях виждала животно в такова състояние. Обвих ръце около врата му и се опитах да го успокоя, но счупих ноктите си, докато впивах пръсти в козината му. Самата аз чувствах, че ще полудея от гледката пред мен, от смъртта на невинните. За миг поисках да скоча и да застана на страната на неприятелите ни, да започна да се бия срещу своя собствен народ. Изпитвах нужда да се втурна срещу мъжете, с които бях дошла, срещу своите другари. Объркана сред ужасяващото кръвопролитие, внезапно изгубих представа защо смятахме, че имаме право да отнемаме нещо от тези хора; вземахме го, защото го искахме, също като разбойниците, които някога бяха искали мен, майка ми и всичко, което притежавахме.