Стоях там, заобиколена от унищожението, недокосната от смъртта по Божията милост. Битката вече не ме интересуваше, нито можех да понеса случващото се. Затворих очи и зачаках малах ха-мавет най-накрая да дойде за мен, след като бе пропуснал първия си шанс, когато бях прогонена в пустошта като новородено бебе. Може би не ми бе отредено да живея след деня, в който жената на Елеазар бе поискала да се отърве от мен, и бе грешно да се опитвам да избегна съдбата си.
Никога няма да разбера дали Ангелът на смъртта щеше да ме вземе тази нощ, защото Мъжът от долината ме сграбчи за плаща и ме издърпа след себе си. С Еран тръгнахме с него, въпреки че бях останала без дъх, сърцето ми тежеше и биеше прекалено силно. Прехапах устните си и забих зъби в тях, докато усетих това, което исках. Своята кръв, не чужда. Заслужавах го.
Воинът ме поведе към билото на хълма, където мъглата на вечерта се вдигаше. Той имаше много рани от тази битка, но не им обръщаше внимание, както не забелязваше и че плачех. От мястото, където бяхме, виждахме клането. Къщите в селото бяха каменни; скоро щяха да бъдат напълно пусти. Всичко, което тези хора притежаваха, щеше да ни принадлежи. Свалих шлема и окървавения си плащ. Разбрах защо Мъжът от долината ме бе предупредил да не идвам; знаел е какво ще се случи. Той не убиваше жени и деца и не желаеше да вижда кръвта им. Знаеше, че съм жена, но не бе казал нищо. Знаеше каква е заповедта на водача му, но бе сключил свой обет с Бог.
От всички, които виждах пред себе си, той бе единственият, до когото исках да застана.
Оставиха магаретата живи и ги натовариха с това, което сега ни принадлежеше: джинджифил и пипер, тикви и лук, всякакви вина и масло, жито, малко злато, обици и пръстени, взети от домовете и направо от телата, купчини със скъпоценна канела, лампи и оръжия. Взеха козите и овцете и убиха кокошките. Напълниха кожените мехове е вода и сирене. Всичко миришеше на кръв.
Върнах се в селото, за да събера стрелите си. Лесно ги намирах, червени лилии, които бях посадила след себе си. Трябваше само да ги измъкна от гърдите и телата на падналите. Не взех нищо друго. Докато другите сваляха пръстените от студените пръсти и мъкнеха вино от мазетата, аз измих остриетата на стрелите си в купа с вода, казах молитвата си и помолих Адонай да не причинява повече мъки на загиналите тази нощ, да ги спаси от трите порти на Геената, долината на ада. Не можех да погледна в лицата на избитите жени и деца, но потърсих сред мъжете от Моаб някой, когото познавах.
Амрам дойде при мен, покрит с пот и засъхнала кръв.
— Не се занимавай — каза ми той, докато обръщах телата на мъжете от народа на първия ми баща. — Всичките са еднакви.
Когато най-накрая нощта се спусна спокойна над нас, Бен Яир се обърна към воините си. Не можех да остана сред тях. Хората казаха, че първо благодарил на Бог, после похвалил мъжете за смелостта им. Наредил им да се помолят за душите на мъртвите, защото в друго време, на друго място, ако враговете ни от Рим не ни бяха тласнали към глад и бедност, щяхме да наречем жертвите си свои братя.
Вече се бяхме върнали в пустинята, бързайки, за да не оставим следи от себе си и някои от хората от селището, които не са били там по време на набега, да не ни открият и потърсят отмъщение. Воините се помолиха и принесоха в жертва коза. Виковете й ми приличаха на писъците на някоя от убитите жени. Свих се на кълбо зад кучето си и запуших ушите си. Сиянието на Шехина, светлината и състраданието на Всемогъщия, не стигаше до земята. Тук бяхме заобиколени от ситра ахра, мрачното царство, защото в тази нощ бяхме преминали от другата страна на света, ужасяващото място, което се намираше до лявата ръка на Бог и се хранеше с човешки грехове.
Обмислях след завръщането ни от победоносния набег да легна до Амрам, да пъхна ръцете му под плаща ми, за да може най-накрая да разбере коя бях аз и да му се отдам, но не го направих. Болеше ме коремът, болеше ме и сърцето. Отидох в пустинята и повърнах всичко, което бях яла, откакто бях напуснала дома на майка ми. Вкусът бе кисел, сякаш бях изплюла демон. Радвах се, че брат ми не бе с нас. Адир, който имаше толкова нежен дух, и все пак най-много на света копнееше да бъде воин, бе пощаден от гледката на страхливите действия на тези, на които се възхищаваше.