Белите скали бяха невидими в мрака. Всичко бе скрито. Сега разбрах, че като човешки същества имаме дълг да виждаме отвъд воала в същността на света, в сърцевината на нещата.
Видях Мъжа от долината и отидох при него. Стоеше сред бодливи храсти, пораснали в кръг, сред които се криеха чучулиги. Чувахме гласовете на другите, които пееха, но техните песни не означаваха нищо за нас. Всяко късче от окъпаната в кръв земя, по която стъпвахме, бе като част от царството на преходността, където враговете ни се лутаха. Тук не растяха акации. Нямаше начин да помогнем на душите на мъртвите да намерят покой.
Днес бях видяла любимия си да убива дете на не повече от четири години. За него може би това бе нищо, но за мен бе всичко. Вече не виждах нищо друго, освен звездите на небето и лицето на убитото дете, защото сега то живееше зад очите ми и щеше да бъде завинаги част от мен. Всеки път щом погледнех към Амрам, щях да виждам това дете.
Искаше ми се да бях истинска жена и да си бях останала у дома.
— Не знаеше ли, че светът е такъв? — попита ме Мъжът от долината.
Кучето лежеше в краката ми. По козината му имаше кръв. След изгрева на слънцето мухите щяха да го накацат и то щеше да заприлича на чудовище. Еран не ме бе изоставил нито за миг по време на кървавия хаос и се бе втурвал срещу всеки, който се опиташе да ме доближи, оголвайки зловещите си зъби.
Никога не се бях чувствала толкова безпомощна и толкова изпълнена със срам. Бях изгубила нещо завинаги и не мислех, че ще си го върна обратно. Тук, на земята, за мен вече нямаше нищо; трябваше да се обърна към небето. Мъглата бе изчезнала напълно и звездите грееха ярко. Видяхме нещо да се рее през мрака сред струи светлина, но очите ни не го различаваха ясно. Бях зашеметена от гледката и от добротата на силния, простоват звяр, който не бе и помислил да ме изостави, както и от това, че двамата с Мъжа от долината стояхме един до друг, все още живи.
— Не е ли красив? — попитах аз, взирайки се в света около нас.
— Не е ли ужасен? — отвърна ми воинът.
Погледна ме изпитателно и внезапно разбрах, че това наистина е въпрос и той се нуждае от отговор. Взех ръката му и я пъхнах под плаща си; придърпах го към себе си и го накарах да легнем на земята. Той ме бе спасил, сега аз направих същото за него. За една вечер, дори когато все още усещахме мириса на кръв по телата си, когато нощта бе черна и целият свят бе невидим, ние не бяхме сами.
20
Раната на Адир бе излекувана, но брат ми продължаваше да накуцва и изглеждаше много слаб. Майка ми се тревожеше за него и изпробваше лекарство след лекарство, преравяше рецептите си и купчините с билки. Но състоянието му не се променяше. Въпреки че не бе одобрила постъпката ми, Шира бе съгласна, че трябва отново да заема мястото му, ако отново го повикаха за набег. Така беше правилно. Аз бях по-добрият воин и имах по-голям шанс да се завърна. Отново с майка ми имахме общи тайни. Двете не отричахме тази връзка, защото съдбите ни винаги щяха да са свързани. Каквато и горчивина да бе имало помежду ни, вече бе заличена.
Може би баща ми се бе надявал да има син, също като бащата на Адир, защото Бен Яир бе станал безразсъден и се срещаше с нея почти всяка вечер в цистерните, за да се наслади и на нея, и на детето, което растеше в утробата й. Жена му се криеше и не излизаше от дома си. Хората говореха, че Хана отново се е разболяла, но аз се питах дали просто мъжът й не забраняваше да излиза сред другите жени. Той вече не търпеше намесата й, защото бе посветил по-голямата част от живота си на тази жена, която не обичаше. Каквото му оставаше, сега го искаше за себе си.
От самото ни пристигане той се упражняваше в свой вид невидимост, не като уменията, на които ме учеше старият убиец. Криеше копнежа си по майка ми, точно пред очите на другите хора. Те подминаваха очевидното и не виждаха нищо. Той имаше право да си вземе нова жена, след като неговата години наред не бе успяла да му роди дете; и все пак Хана се бореше за сърцето му, опитваше се да го измами и настояваше, че Бог й е дал детето, което тя открадна от Йаел.
Сега, когато всеки ден бе дар и можеше да няма следващ, както есеите проповядваха, баща ми вече отказваше да се преструва. Виждах го с майка ми пред вратата ни, прегърнати толкова силно, сякаш потъваха един в друг. В някои вечери сядаше на нашата маса и ядеше от скромната ни храна. Обикновено оставах извън дома ни и извеждах брат си в градината с мен, макар че той трябваше да се подпира на рамото ми, за да се разходи. Сядахме отвън и похапвахме сушени плодове. Брат ми сигурно мислеше, че според мен никой от нас нямаше правото да бъде в присъствието на великия мъж. Но аз просто не можех да погледна Бен Яир, без главата ми да се изпълни с писъците, които бях чула по време на нападението ни над селото. Чувствах, че го бях предала по някакъв начин и че той също ме бе предал. Може би е по-добре да наблюдаваш такива хора отдалече, защото отблизо можеш да видиш всичките им недостатъци. Бях желала той да види уменията ми в битка, да ме признае за свой син; сега смятах, че е по-добре да си остана невидима в очите му.