Понякога вечер сядах при жените на тъкачните станове. Не можех да тъка, но помагах да изпридат малкото останала вълна. Кучето ми подпираше глава в скута ми. Еран и аз искахме едно и също, свободата на пустошта, но трябваше да сме търпеливи. Копнеех да бъда като Мъжа от долината, който спеше близо до пустите полета. Не го срещах, не го и търсех, но знаех, че е там. Винаги когато ни викаха за нощните набези, при които трябваше да се спуснем по планината и да минем покрай римските войници, вървях до него, защото в присъствието му не трябваше да се преструвам, че съм някоя друга, а не тази, която съм.
22
Амрам изпрати едно момиче да ме попита защо вече не идвам на срещите ни край фонтана. Той ме чакаше там вечер, но аз не се появявах. Сега бе поел риск и бе поверил на това дете нашата тайна. Момиченцето, на не повече от четири или пет, бе дъщеря на един от воините, доверен негов приятел още от Йерусалим. Плитката на детето бе дебела и черна, личицето й бе мило и невинно. Напомняше ми на Нахара с нейните умни, всичко разбиращи очи. Казах й да предаде на мъжа, който я бе пратил, че ме е налегнала треска. Изчервих се от бремето на лъжата и може би наистина изглеждах като болна от треска, защото детето явно ми повярва. Бързо отстъпи назад, после се затича да занесе отговора ми.
Бе времето на Рош Ходеш и свещеникът, който наблюдаваше изгряващата луна, засвири с рога от овен, за да ни призове всички да се съберем за Благословията на новата луна, Кидуш леванон, молитвата, с която измолвахме Божията милост и приканвахме Шехина на своя страна, заедно с цялата й мъдрост и състрадание. Народът ни стоеше под новата луна и слушаше свещениците и учените ни мъже. Обединявахме се и възхвалявахме хода на времето с танци; музикантите ни свиреха с хлопки, цимбали и камбанки напук на събралите се в долината римляни. Молехме се и танцувахме заедно, но на следващата сутрин жените нямаше да могат да работят, защото бяха свързани с луната по начин, който мъжете не можеха да разберат; ние бяхме по-близо до Шехина, женското сърце на сътворението.
Стоях в сенките, за да не ме види Амрам, който стоеше сред своите другари. Когато гледах към него, не виждах красивите черти на лицето му, а лицето на убитото дете от селището, не по-голямо от момиченцето, което ми бе предало съобщението му. Нямаше с кого да споделя радостта от новата луна. Мъчно ми беше за сестра ми; преди, в родината на баща й, с нея танцувахме заедно, въпреки че неговият народ не броеше дните като нас. Нашата майка ни бе научила, че когато луната е бяла и се появи отново след отсъствието си, това е знак, че всичко скрито може лесно да стане отново цяло.
Тази нощ в съня си наистина се разболях, може би заради отсъствието на Нахара. Тъгувах за нея, за момичето, което бях довела на този свят. Сънувах, че в планината има седем вълци и че всеки носи по една гълъбица в устата си, а всяка от седемте гълъбици има по седем криле и може да лети по-далече от всяка друга птица. Седем е най-могъщото число. Първите думи на Тората са седем на брой, а Шабат е седмият ден, най-святият от всички. Сега сънят ми идваше при мен по седем. Реших, че е благословия и зов, който не мога да пренебрегна.
Отидох до стената, за да потърся сестра си.
Стоях там целия ден, убедена, че сънят ми е като пътека, знак, че Бог знае — сестра ми все още принадлежеше на мен и двете не можехме да бъдем разделени. По здрач, времето между световете, когато очите ни могат да ни заблудят и е лесно да видим това, което желаем, а не това, което е в действителност пред нас, ми се стори, че забелязах Нахара. Тя вървеше подир слабичките черни кози, които напразно търсеха тревичка между гладките, скалисти канари. Под нас, в лагера на римляните, скоро също щяха да я забележат, ако продължаваше да броди из планината, докато все още имаше някаква светлина. Откакто войниците бяха разположили лагера си, есеите денем не излизаха от пещерите си. Но провизиите им нямаше да им стигнат още дълго, ако някой не им помогнеше. Ако близо до тях нямаше извор или кладенец, скоро щяха да умрат от жажда.
Половината ни гълъби бяха взети въпреки молбите на майка ми. Използваха ги за храна. Успявахме да напълним малко кошници с торта на останалите птици, за да храним земята, и тя ни отвръщаше подобаващо за липсата ни на благодарност. В градините листата, които въобще поникваха, бяха с петна; плодовете загниваха, преди да узреят. По време на беритбата успях да събера нещо и за сестра си. Не можех да гледам през долината как тя умираше от глад, докато ние все още успявахме някак да оцелеем, макар и с оскъдна прехрана. Събрах изсушени плодове и просо, малка делва с масло. Крадях с лекота, както с лекота се бях научила и да лъжа, да се преструвам, да убивам. Но имаше нещо, което не можех да се насиля да направя. Аз, която бях убивала мъже и вкусвала кръвта им, не можех да убия нито една от птиците, за които се грижихме. Отидох при Йаел и поисках помощта й; тя отвърна на молбата ми, без да ми задава въпроси.