Познах го, когато Еран легна в краката му, сякаш той бе негов господар. Видях кой бе моят преследвач — мъжът, който нямаше нищо друго, освен своята брадва. Каза, че ще ме придружи и ако паднел от някоя скала, докато се катерим, значи така е било писано, защото копнеел за смъртта. Ако малах ха-мавет дойдел за него, щяло да се случи това, което очаквал от дълго време.
Не исках да го излагам на риск заради сестра ми, но в битка не можеш да кажеш на някого кога е настъпило времето му да влезе в отвъдния свят, нито е възможно да задържиш човек в този, ако той е решил да го напусне. Не спорих с Мъжа от долината — може би някоя жена би се опитала да го направи, а той се бе заклел никога да не бъде с друга жена, освен съпругата си. Аз бях негов другар и като такъв уважавах желанията му. Не можех да се притисна до него, защото само жена би направила така. Носех туниката на Адир и неговия лък, следователно трябваше да отстъпя встрани.
Завързахме кучето за един храст и продължихме. Сред тишината наоколо отекваше само ехото от нашето учестено дишане. Новата луна светеше с бледа, лека светлина, но скоро по небето щяха да плъзнат облаци и ние щяхме да се плъзнем в мрака. Не беше нужно да виждам Мъжа от долината, за да знам, че е до мен, защото бяхме свързани от нещо по-силно от зрението и също като конете на царя не се подхлъзвахме по стръмните скали. Почти си представях как хващам сестра си, завързвам я с въжета и я отнасям на гърба си обратно в крепостта. Но ако го направех, тя щеше да вика, както бе викала баща си, когато напускахме Желязната планина. Крясъците й щяха да доведат римляните, а аз не желаех да бъда причина за смъртта на сестра си.
Знаех, че трябва да я оставя сама да си я причини.
Веднъж, както се взирах в мрака, кракът ми се подхлъзна и спътникът ми ме сграбчи и ме държа до себе си, докато се овладях. Камъни се свлякоха в долината, но в мрака можехме да бъдем просто два диви ибекса, катерещи се по чукарите. Продължихме и най-накрая различихме три пещери пред нас — една за козите, една, използвана за хранилище, и е още една, по-голяма, в която се криеха самите есеи.
Не се опасявахме, че може да ни нападнат, защото нямаха оръжия, а и не желаеха да защитават нещо друго, освен Божията милост. Първо ни стресна мирисът от пещерата и бях смаяна, че е по-ужасен от миризмата във всеки обор. Когато се вгледах, ми бе трудно да понеса начина, по който живееха. Кожите им бяха станали черни от огъня, който палеха вътре, и белите им дрехи бяха замърсени от пепелта. Двама мъже излязоха да ни посрещнат, намръщени, очевидно недоволни от появата ни. Бяха мръсни, кльощави, с обезумелия поглед на гладуващи хора. Познах Малахи, въпреки че той не ме разпозна и в туниката ми ме сметна за момче.
— Донесохме ви малко храна — каза Мъжът от долината. Свалихме торбите си и извадихме плодовете, гълъбите, питките, зърното, меховете с вода.
— И искате да ги вземем от ръцете на убийци? — каза по-старият есей, докато оглеждаше провизиите, заради които бяхме рискували толкова много.
— Не, от ръцете на вашите братя — отвърна Мъжът от долината. Бе любезен, но в тона му прозвуча укор.
Пристъпих навътре, докато мъжете продължаваха да говорят. Сред тъмнината различих фигурата на Абба; любимият учител на есеите лежеше на каменна площадка, толкова изнемощял, сякаш вече бе преминал в отвъдното, макар все още да дишаше шумно. Видях скупчените една до друга жени, които се взираха недоверчиво в нас, но не успях да видя сестра си, нито тя ме забеляза. Свалих шала си и оставих косата да се разпусне по раменете ми, за да може тя да ме познае — сестрата, на която принадлежеше. Пръв обаче ме забеляза Малахи и бързо дойде при мен, като че ли бях черна усойница, от онези, които се увиват около плячката си в безмилостна хватка.
— Върви си — каза ми той, въпреки че бях рискувала живота си и този на спътника си, за да им донеса храна и вода. — Тя не може да те види и не може да мисли за предишния си живот.
Тогава я видях, увита в дрипи, моята красива сестра, заобиколена от другите жени, покорни овце в кошара. И внезапно разбрах от какво се боеше Малахи. Той знаеше какво бях смятала да направя, още преди да ми бе хрумнало. Защото се провикнах към Нахара, с толкова жален и огорчен глас, че почти не осъзнах, че е моят.