— Ела с мен — умолявах я аз, копнееща да я убедя да ме последва. — Ти не принадлежиш на това място. Последвай ме и аз ще те защитя, както правех, преди да дойдеш тук, преди да познаваш тези хора.
Нямаше никакъв отговор, в пещерата отекваха само моите викове, защото думите ми падаха като камъни. Усетих, че плача. Мъжът от долината дойде до мен. Очаквах да ме укори за действията ми, защото се държах като истинска жена. Вместо това той се наведе към мен, без да ме съди.
— Нека се опитам да поговоря с нея.
Изчаках на изхода на пещерата. Забелязах, че има плитко езерце със застояла вода. Със сигурност есеите пиеха от него, макар водата му да не бе подходяща за утоляване на човешката жажда. В калната земя тук растеше ниска акация. Приличаше по-скоро на тънка вейка, но бе разцъфнало. Хиляди пчели жужаха над цветчетата му. Затворих очи и се заслушах; за миг се пренесох в един друг свят, в предишния си живот, и яздех сред зелените пасища. Представих си как паля огън и горя стотици клонки, а искрите политат в небето и остават в небето, за да се превърнат в звезди.
Надигнах се, когато Мъжът от долината се появи. Бях изтощена от пътуването ни, но когато го видях, почувствах, че нещо е различно. Стоях до него, докато той ми казваше, че есеите са се съгласили да приемат храната. Бяха го завели при Абба, за да получи благословията му. Старият учител едва говорел, защото нишката, която го свързвала с този свят, вече почти се бе протрила. Сестра ми бе застанала наблизо. След като Абба приключил с молитвата си, тя бе прошепнала на Мъжа от долината съобщение за мен.
— Все още я помня — казала тя, — най-бързия ездач, любимия син на баща ми, сестрата, на която някога принадлежах. Но това бе в друго време и в друг свят.
Вървяхме в мълчание, както винаги бяхме правили. Товарът ни беше олекнал, защото вече не носехме плодовете, водата и просото, както не държах и съдбата на сестра си в ръцете си. Бях оставила всичко там. Дали щяхме да се срещнем някога отново в този живот, не зависеше от мен. Тя се бе отрекла от момичето, на което бях дала живот, и вече не бяхме свързани. И все пак никога нямаше да мисля за нея като за жената, която се криеше в пещера, със сведени очи, в очакване на Края на дните, а като за единственото раждане, на което бях присъствала, най-великото Божие чудо.
Еран ни чакаше. Спряхме, преди да започнем изкачването си към портата. Като бойни другари знаехме какво да направим, без да се уточнявахме с думи. Рим идваше и осъзнавахме какво означаваше това. Отделихме тази нощ за себе си, в случай че нямаше да имаме други. Отидохме в пещерата, където някога Йаел ми бе казала, че живее лъв. Накладохме си огън дълбоко навътре в нея. Знаехме, че и други са го правили преди нас, защото имаше купчини пепел и сажди. Може би тези хора бяха мечтали за свобода от затворената крепост, също като нас. Може би и те бяха копнели за други светове и други времена.
Обвих ръце около моя воин, придърпах го към себе си и му се отдадох. Нямах сили за повече битки. Жадувах за прекрасен и съвършен свят и в тази нощ воинът бе нежен с мен, както никога преди — може би, защото ме бе видял да плача пред сестра ми. Държеше се с мен не като с боен другар, а като с жена. Знаех, че това е неговият начин да ми каже, че светът е ужасен и трябва да съм готова за това. Но аз бях решила, че няма да обръщам внимание на тези страхове, както бях отхвърлила предупреждението на майка си, че любовта ще ме погуби. Нищо не беше от значение сега. И двамата бяхме наранени, изгубили вяра във всичко, което някога бяхме познавали и виждали. Бяхме убивали заедно, бяхме погребвали мъртвите заедно, бяхме пели молитви, които само мъжете имат право да пеят. Телата ни се сливаха диво, сякаш бяхме животни, отчаяни и тласкани от яростна нужда, любовници, за които останалият свят не съществуваше.
Когато напуснахме лагера, сутринта бе започнала да отгръща далечните краища на небето. Във въздуха се вдигаше прах, докато римският легион приближаваше. Бе се образувала една колона от север и още една от изток. Когато войските се срещнаха, издигащите се облаци образуваха не формата на глиган, знака, който носеха на знамената си, а фигурата на лъв, символа на древното племе на Юдея и на пустошта около нас.
— Името ми е Ребека — казах му аз, докато стояхме един до друг.
А той бе Йоав, Мъжът от долината, любовта на живота ми.
Есента на 72 г. сл.Хр.