Устните ми бяха горещи от докосването му. Трябваше да науча нещо преди моя обет за мълчание, преди да погълна завинаги думите си и да спазя обещанието си. Усещах как заклинанието за тишина, което Бен Симон ми правеше, ме обгръща, но преди то да бъде завършено, имах един-едничък въпрос. Исках да разбера как бе получил белега върху лицето си. Мислех, че ако науча тайната му, ще опозная самия него и тогава той може би щеше да ми принадлежи, макар да бе съпруг на Сия.
Бен Симон ми каза, че това е знакът на лъва. Потръпна, докато превръщаше спомена си в думи. Римляните го заловили пред Храма, когато още бил млад и неженен. Бил висок и добре сложен, със силни ръце, точно от типа мъже, който те искали. Търсели гладиатори и за целта били подготвили изпитание. Заключили десетима мъже в едно помещение заедно с един лъв. Който оцелеел, щял да бъде изпратен в Рим. Първите деветима били убити, но когато стигнал до мъжа, лежащ до мен, лъвът го одрал веднъж през лицето, след което се строполил в краката му; свлякъл се на покрития с плочки под и умрял от внезапна смърт. Може би е бил ранен в някоя от предишните си схватки, но Бен Симон обявил пред войниците, че е убил своя враг единствено с поглед. Случилото се било толкова странно, че обърканите и смутени римляни се заели да обсъждат причините за тази необичайна смърт. Именно това дало на Бен Симон възможност да избяга, въпреки че раната на лицето му продължавала да кърви.
Бил ужасен от факта, че е убил такъв прекрасен звяр, когато предпочитал да убива римските войници, защото един от деветимата, избрани за гладиатори и загинали пред очите му, бил неговият брат.
— Истината е, че бях твърде горчив — призна той, шепнейки в ухото ми, за да обясни защо лъвът се е свлякъл в краката му. — Звярът не хареса вкуса ми.
Прокарах ръка по лицето му в мрака, чудейки се какво ли е да се изправиш лице в лице срещу лъв. Може би животното беше усетило нещо в него, бе разбрало, че стои пред лъв сред хората. Искаше ми се да се разплача заради унижението на Бен Симон и страданията, причинени му от римляните, но пустинята бе пресушила сълзите ми. Може би аз също бях горчива.
През тази първа нощ той подходи бавно и внимателно към мен. Направи неща, за които дори не подозирах, че съществуват. Целуваше ме навсякъде, а след това ме подкани да направя същото с него. Не след дълго моята наслада бе в това да чувам неговата, да го карам да ме притиска по-силно към себе си и да ме желае все повече. Когато проникна в мен, очите ми бяха отворени. Виждах белега, който лъвът бе оставил, и разбирах, че сънищата са разказвали историята за моя собствен живот, за това какво се е случило и какво предстои. Той бе нечий съпруг, но в тази нощ бе мой, лъвът, за когото винаги бях знаела, че ще ме открие. Според традицията трябваше да се опазя за собствения си съпруг, но вече знаех, че никога нямаше да има младоженец, чието семейство ще поиска да види моята първа кръв след сватбата ни. Съществуваше единствено този мъж, който ми бе казал, че съм красива. Каза ми го така, че му повярвах.
10
По времето, когато месец Елул отмина, вече се бяхме превърнали в хора на пустинята, завити в наметала, за да се предпазваме от слънцето, прекарващи дните си в търсене на нещо за ядене. Забравихме празничните дни. Дори и Шабат бе просто ден като всички останали, въпреки че бе прекрасен и свещен и би трябвало да бъде почитан с радост и възхвали. Всичките часове бяха ослепително бели и се сливаха в едно цяло. Не след дълго баща ми беше единственият, който продължаваше да се моли по три пъти на ден, но скоро и той се присъедини към Бен Симон и просто нашепваше една молитва на зазоряване, обърнал взор към Йерусалим.
През един белязан от късмета следобед Бен Симон успя да улови млада дива коза. Понеже тя първо зарови муцуна в туниката ми, когато я доведе в лагера ни, той ми я предложи като дар. Козата, изглежда, се привърза силно към мен още от самото начало, непрекъснато искаше да я галя и ме следваше по петите. Бях толкова поласкана, че така и не намерих сили в себе си да я отстъпя на онази, на която този подарък принадлежеше по право. Сия беше съпругата на Бен Симон, по-възрастната от нас двете, но въпреки това, когато повикаше козата при себе си, тя отказваше да отиде и засрамено се дърпаше назад.
Държах моята нова любимка вързана с въже, за да можем да пием млякото й, както и за да приготвяме киселото мляко, което наричаме ле-бен, а други — хомец, като за целта използвахме моя шал, за да прецедим изварата и да оберем маслото хема. Често го изяждахме веднага, още преди да се е превърнало в сирене, защото при настоящите обстоятелства възприемахме това простичко ястие като същински деликатес. Копаех в сянката на скалите, където растеше едно-единствено обрулено от вятъра старо маслиново дърво. Там имаше кал, която прецеждах, за да получа поне малко тъмна, солена вода. Правех сирене, харис халав, като завивах получената смес в плат, докато станеше достатъчно твърда за ядене. Колкото повече храна имахме заради млякото от моята коза обаче, толкова повече изглеждаше, че Сия изгаря от завист. Един ден я видях приведена над козата да й мълви нещо в опит да я накара да се привърже към нея, но животното просто избяга и дойде при мен. По-късно се запитах дали това не беше моментът, в който Сия разбра. Въпреки че бе прикрила очите си, я чух как хлипа. Незнайно как, насред тази пустиня, където нямаше достатъчно влага за сълзи, тя все още можеше да плаче.