Но аз не се давех и го изгледах, мокра и възмутена. Усещах нова сила в себе си, която ми даваше смелост да гледам светия мъж в очите. Видях, че майка ми се взира с любопитство към мен от прага на къщата. Косата й бе пусната и носеше само бял шал, увит около голото й тяло. Рисунките й с къна се увиваха около гърлото, гърдите и ръцете й, сякаш бе цвете, а не жена.
Скоро след скока ми във фонтана тя ме заведе до Нил. Точно тук, на брега на най-могъщата река, Мойсей бе изписал Божието име върху злато, бе го хвърлил във водата и бе помолил Всемогъщия да позволи народът ни да поеме своя път и да се спаси от робството. Пътуването ни до реката бе дълго, но майка ми настоя да го направим. Робите ни возеха в каруца, теглена от магарета. Над главите ни бе опънато покривало, за да предпази кожите ни от парещото слънце. Тръгнахме посред нощ, за да пътуваме по хладно. Спряхме да лагеруваме, когато слънцето се надигна, и продължихме на следващата вечер. Докато дремех, слушах как се въртят колелата на каруцата и бърборенето на робите ни, които разговаряха помежду си на гръцки, езика, който всички използвахме, независимо дали бяхме евреи, египтяни, варвари или гърци. Магаретата ни бяха бели и хубави, ходът им бе равномерен и бърз. Имахме кошници с плодове, за да ядем, ако огладнеем, както и сладкиши с фурми и смокини. Мислех, че съм принцеса, а майка ми — красива царица. Въздухът блестеше от жегата, но с приближаването към реката, бризът ставаше по-хладен.
Разсъмваше се и хората край нас вече се суетяха по своите си дела. По пътя към реката имаше тълпи от хора, въздухът бе наситен с канела и кардамон. Тук растяха пиперени дървета и финикови палми — никога не бях виждала толкова високи! Почувствах как ме обзема вълнение и огромна радост, че съм сама с майка си. Поне веднъж не трябваше да я деля с никого. Тя ми позволяваше да играя с двата златни амулета, които носеше на шията си, и с ключа змия, който блестеше на слънчевата светлина.
Майка ми носеше бяла туника и сандали. Бе намазала с масло и бе сплела и своята, и моята коса, както правеше, когато щяхме да принасяме жертва. Приближавахме към реката, все още бе рано и небето розовееше. Край нас се носеше плътният мирис на кал и лилии. Жените мъкнеха кошове с пране, което щяха да изперат в реката и после да проснат да изсъхне по брега, мъжете се качваха в тесните си плоскодънни рибарски лодки, отблъскваха се с греблата, подвикваха си оживено и плетените им мрежи политаха високо във въздуха, когато ги хвърлеха, за да уловят сребристите риби.
Майка ми се наведе и ми прошепна, че сме стигнали целта си. Каза ми, че ако водата наистина е моята стихия, трябва да се науча да плувам с отворени очи. Трябва да се науча да я владея или тя ще владее мен. За да поемеш властта над толкова мощна стихия, първо е нужно да й се отдадеш, да се слееш с нея и после да я победиш. Вървяхме през тръстиките, макар те да бяха толкова остри и гъвкави, че когато се удряха в краката ни, оставяха следи във формата на преплетени линии. Видях чапли и щъркели, които тракаха с клюновете си и търсеха закуска. Стъпалата ни шляпаха в калта и ние продължавахме все по-навътре, а туниките ни плуваха във водата около нас.
Нил винаги ставаше пълноводен след пълнолуние през лятото, водата му бе щедър дар за хората по време на страшната жега. Усещах колко свежа и сладка бе тя. Досега не бях изпитвала чувство на истинска наслада, но сега тя премина бавно през тялото ми и после внезапно стигна своя връх на възторг. Изведнъж разбрах какво е да притежаваш реката и тя също да те притежава. Аз бях част от тези води и винаги е било така.
— Сега ще разберем какво ти е писано — каза майка ми, нетърпелива да види в какво можеше да се превърне дъщеря й.
Потопих се под водата с отворени очи. Щях да мигна, ако майка ми не ми бе казала, че трябва да гледам внимателно. Вярвах й и винаги правех каквото ми наредеше. Държах очите си широко отворени. И така видях нещо, което щях да помня през целия си живот. Там имаше риба с човешки ръст. Блестеше в мътната вода. Бе огромно създание, което не се нуждаеше нито от въздух, нито от суша като мен и все пак не се боях от него. По-скоро изпитах странна нежност към него. Почувствах, че това е моят възлюбен. Протегнах се и създанието се приближи до мен, за да прокарам ръката си по студените му сребристи люспи.
Изплувах над водата, безумно щастлива, но и някак тъжна. Не е обичайно едно дете да изпитва такава тъга, когато нищо не се е променило и светът около него си е същият. И все пак чувствах, че съм загубила нещо много ценно.
Когато разказах на майка си за рибата, тя каза, че съм видяла съдбата си. Не изглеждаше изненадана.