Стигнаха до крепостта ни с непокътнати сили, докато ние ядяхме трева и гълъби, колехме малкото ни останали овце, защото вече нямахме храна за тях, и прерязвахме гърлата на козите, които вече не даваха мляко. Имахме вода и цистерните бяха пълни, но стърженето на стомасите ни напомняше за нашата бедност. Толкова много гълъби бяха взети, за да бъдат жертвани или използвани за храна, че изпражненията на останалите птици не бяха достатъчно, за да напълнят кошниците ни и да подхранят полетата. Овощните дървета не даваха плод, градините бяха празни, а в складовете вече нямаше почти нищо. Сега, когато влизахме в гълъбарниците, не ни посрещаше оглушителен шум, а само плахото гукане на оцелелите ни любимци.
Воините ни бяха изтощени. Биеха се от толкова отдавна, без да си отдъхват, а мнозина от тях бяха прекалено млади и необучени, почти деца, десет — единайсетгодишни, повикани да заемат мястото на загиналите си бащи и братя. Момчетата умело прикриваха страха си. Крещяха, че легионът може да доведе тук цялата сила на Рим, но никога няма да успеят да изкачат планината и да стигнат до нас.
Но това бе армията, избила двайсет хиляди души в Цезарея; никой не бе оцелял. Бяха превзели две други еврейски укрепления, Иродиум и Махерон, където бяха изклали хората въпреки даденото обещание, че ще помилват живота им. Когато чули, че някои успели да избягат и все още се укривали, войниците от Десети легион изсекли напълно гората на Ярдес, за да не остане нито едно дърво, зад което да се скрие избягал бунтовник. Така убили още три хиляди и телата им били оставени чисто голи на полето за плячка на птиците.
След това Флавий Силва насочил погледа си към нас. Говореше се, че той не познава милост, че е агресивен и жесток, но когато нападал противника си, бил хладнокръвен и рационален. Стоях на стената заедно с другите хора и наблюдавах как долината ни се изпълва с редиците готови за бой воини. След тях вървяха тези, които щяха да пекат хляба им, да готвят храната им, да кърпят и перат дрехите им, както и проститутките, които щяха да им доставят наслада, и робите, които щяха да изградят лагера — тези нещастници влачеха огромни дървени трупи чак от север през пустинята; там бяха и ковачите с каруците си с инструменти и оръжия — копия и щитове, хиляди стрели… Но имаше нещо по-ужасяващо, което пристигна с легиона, знамение за нашата съдба. Окован лъв. Сърцата ни забиха, щом видяхме този звяр. Той, който преди е бил свободен в пустинята и е властвал над пустошта от пещерата си, символ на силата на древното племе на Юдея, сега се опитваше неуспешно да ухапе своите пазачи. Взираше се в нас и в очите му видяхме желанието на римляните.
Те искаха да ни погълнат.
Завързаха клетото животно за метален стълб, който издигнаха точно срещу двореца, принадлежал някога на цар Ирод. Там щеше да бъде построен лагерът на Силва и самото му местоположение щеше да бъде обида и предизвикателство за нас, всеки път щом погледнехме надолу. Докато строяха, чувахме ръмженето на победения звяр.
Йаел ми бе доверила, че в сънищата й често идвал лъв. И както се бояла от създанието, така и била привлечена от него. Плачеше, когато ми го разказваше, и аз разбирах защо сънищата й я тревожат. Един лъв може да почива кротко до ибекс в сянката на някое дърво, ако е заситен, да се подпират един на друг, но на следващия ден, ако се събудеше гладен, вчерашният му другар щеше да стане негова плячка.
Сега сънят на Йаел се появи пред нас. Тя стоеше до мен и се разплака, щом видя окования лъв, пленен също като нас, поробен от тези, чиято бруталност бе престъпление срещу природата, срещу нашия народ и срещу Бог. След като прахта се слегна, можехме да ги огледаме ясно, защото зимният въздух бе чист, а светлината светеше ярко сред свежия вятър. Мнозина казваха, че от нашата планина може да се види Рая, но сега май бяхме по-близо до първите порти на Ада. Това, което чувахме и което ни чакаше, не идваше от царството на Бог. Бе под нас, скрито в отчаяния вопъл на лъва.