Съвсем скоро помощните части построиха цяло селище, за няколко дни се издигнаха многобройни палатки и бараки. Мирисът на храна се понесе из долината — готвено месо, хляб, подправки. Наблюдавахме всичко това, измъчвани от глад също като духове, носещи се над масите на живите, отрупани с празнични блюда. Строежът не спираше, робите работеха и денем, и нощем.
Това бе трайно укрепление, не лагер за седмица или две; римляните смятаха да останат тук дълго. Нямаше да си тръгнат и нямаше да приемат поражение. Започнаха да строят дванайсет кули, на разстояние стотина крачки една от друга, които се издигаха с изумителна бързина, направо растяха пред очите ни. След като бяха построени, всеки, който би поискал да премине през източната долина, щеше да се окаже под обстрела на пазачите на наблюдателните кули. Никога нямаше да успее да премине.
Робите довършваха лагера, а от север идваха още и още хора, за да помогнат за построяването на каменна стена. Стената не ни притесняваше, докато не започна да прави странни чупки към планината. Не разбирахме намеренията на римляните, защото ни се струваше безсмислено да караш хиляди еврейски роби да се трудят ден и нощ, като мъкнат огромни камъни — някои бяха толкова огромни, че хората падаха под тежестта им. Когато тези клетници не успяваха да се изправят, войниците ги посипаха и оставяха проснати на земята, защото бе по-лесно да се отървеш от тях, отколкото да ги лекуваш. Римляните бяха доста настоятелни в строежа на тази стена. Смятахме, че възнамеряват да оградят лагера си, за да се защитят от нас. Нашите воини със сигурност планираха бъдещи набези срещу врага.
Веднага след като му съобщиха за стената, Бен Яир дойде да я огледа. Когато видя как камъните се врязват в скалите, разбра, че това е стена, чиято цел е да ни обгради. Тя щеше да заобиколи не само римския лагер, но и цялата планина. Беше обсаждаща стена, дебела шест стъпки. Водачът ни веднага осъзна, че целта й не е да защитава римския лагер, а да ни задържи вътре.
Някои от воините ни се разсмяха, защото стената не бе толкова висока, че човек да не може да я прескочи под прикритието на нощта. Те още не бяха осъзнали, че имаше друга причина за тази постройка. Римляните смятаха да разпънат на кръст земята, която ни принадлежеше, и всеки камък от стената бе като гвоздей, забиващ се в плътта ни. Казваха ни, че им принадлежим, както лъва в оковите, както робите в лагера им, както шестстотинте хиляди, които вече бяха избили във войната си срещу евреите.
Те искаха да се страхуваме и получиха желаното. Ужасът плъзна из крепостта като треска. Внезапно вече не можехме да дишаме. Бяхме си създали свой свят тук, подобие на онзи, който имахме в селата и градовете си, където бяхме свободни, живот, който обичахме и към който се надявахме някой ден да се завърнем. Сечахме свои монети в монетарниците на двореца, на които бе написана мечтата ни: За свободата на Цион. Имахме свои площади, свои пекарни и винарни, майстори, които правеха делви и готварски съдове от глината, която се намираше в долината под нас. Както Адонай ни бе създал по свой образ и подобие, така и ние бяхме създали Масада според живота от миналото си, който се надявахме да живеем отново, когато спечелехме свободата си.
Сега, когато видяха обсадната стена, хората се паникьосаха, уплашени, че Цион никога няма да възкръсне. Впуснаха се към складовете, подтиквани от страха и алчността си, мислейки единствено за оцеляването си, както чакалите правят в средата на нощта, когато утрото изглежда толкова далечно. Но дори чакалите споделят плячката помежду си и не се тъпчат един друг по време на устремния си бяг към проснатата на земята жертва. Нашите хора бяха полудели от делата на римляните и от собствения си страх при мисълта какво ги очакваше при обсадата, която можеше да продължи с месеци.
Елеазар се изправи върху фонтана, за да спре хаоса. Преди време новодошли бегълци в крепостта му бяха дали златен нагръдник с инкрустирани четири скъпоценни камъка с огромна стойност. Макар да бе приел дара, никога не го слагаше в битка, защото предпочиташе да носи същата желязна броня, каквато използваха войниците му. Сега, след пристигането на римляните, носеше златния нагръдник, за да покаже на легиона, макар и от разстояние, че бяхме силни и не се бояхме и че Всемогъщият ни бе избрал, за да победим Рим.
— Имаме един враг! — изкрещя той.
Хората се обърнаха към него, сякаш бе пророк. Той ги бе довел тук, той бе повярвал, че крепостта може да бъде нашето спасение. Планината бе защитила Ирод по времето, когато Клеопатра бе искала да му отнеме страната, както щеше да защити сега и нас. Елеазар не се бе усъмнил в мощта й нито за миг.