— Това е просто стена, направена от камъни. Но камъните принадлежат на Юдея. Те са наши и врагът ни просто ни дава това, което вече е наше. Няма да гладуваме, защото има достатъчно масло и вино, за да издържим обсадата им. Цистерните са пълни с вода. Нашият Бог е навсякъде, и от двете страни на стената.
Тези, които се бяха уплашили и бяха започнали да се блъскат в другите по пътя към хранилищата, отстъпиха назад. Не чувахме войниците в долината, защото като по чудо вятърът бе сменил посоката си и грубите им гласове бяха заглъхнали и сега наоколо ехтеше само гласът на водача ни. Тълпата се приближи, за да чуе псалма, който Елеазар пееше, думите на Давид, нашия велик цар от миналото, воина, който бе изпитвал страх като нас, като всички хора, стъпвали по земята.
Поради гласа на неприятеля, поради притеснението на нечестивия; защото приписват на мене беззаконие и с гняв ми враждуват, сърцето ми тъжи дълбоко в мене и смъртен ужас ме нападна. Страх и трепет дойдоха върху мене и ужас ме потопи.20
Стоях в сянката на маслиновите дървета в градината си, клоните им очертаваха черна решетка по земята, но сърцето ми трепна от радост, щом чух гласа на своя възлюбен. За това жадувах, когато бях прогонена от Йерусалим, защото щом заговореше, сякаш ставаше чудо. Думите му достигаха до душите на хората и това бе прослава на Бога, защото Той бе създал първо словото, а то бе най-големият дар на Елеазар бен Яир.
Затворих очи; бяхме само ние и никой не стоеше помежду ни. Светът бе река и аз се носех по течението й, все още с надежда в сърцето, защото това бе съдбата ми.
7
Когато за пръв път го видях в Йерусалим, стоях до кладенеца с делва в ръка. Бях изпратена при роднина на майка ми, защото нямах баща или семейство по негова линия. Макар че трябваше да умолява доста, за да ме приемат, майка ми се бе подложила на това унижение, понеже искаше да съм на сигурно място, след като в Александрия бяха настъпили тежки времена и кедешите бяха прогонени от домовете им. Жреците в храмовете вече нямаше да се възползват от свещените жени, защото древните закони на Йерусалим бяха въведени и в Египет. Майка ми и другите като нея, които за мен бяха като лели, сега бяха наричани „проститутки“ и „курви“, също като жените по улиците, които пишеха цената си на подметките на сандалите си, така че мъжете, които ги следваха, да знаят колко трябва да платят, за да ги имат. Изведнъж това, което до вчера бе почитано, днес бе стъпквано в пръстта. Рисунките с къна по телата им, които ги бележеха като нещо свято и ценно, сега бяха знак за техния позор и жреците, за които се бяха принасяли в жертва, бяха първите, които ги укориха за греховете им.
Преди да тръгна, майка ми закачи златните си амулети на шията ми и ми прошепна, че трябва да ги предам в наследство на дъщерите си. Извади книгата си със заклинания от дървената кутия, уви пергаментовите листа в лен, за да ги прикрие, напълни кутията с билки, които можеше да ми потрябват — черен кимион, дафинови листа, смирна — и ми я подаде. Тогава разбрах, че може да не оцелее след войната, която новите закони бяха подели срещу старите обичаи, срещу това, което бе тя. Преди пристъпваше гордо по средата на улицата, посрещана с обожание от хората, а сега се движеше, увита с тъмен плащ, криейки рисунките по тялото си, заради които някога мислех, че е царица. Сега я хулеха заради тях, по пазарите хората съскаха срещу нея, сякаш бяха змии, а тя гълъбица, която се канеха да погълнат. Вече бях започнала болезнения и сложен ритуал на украсяването на тялото си, преди да бъда отпратена от Александрия; за щастие бяха изрисували само гърба и гърдите ми, не бях като майка си, която бе белязана и по лицето, ръцете и краката. Никой не можеше да види коя трябваше да стана.
Бях на дванайсет, когато я видях за последен път, застанала пред мен с насълзени очи. Това бе възрастта ми, когато стоях до онзи кладенец в Йерусалим. Бях привлечена там, защото се нуждаех от вода и защото помнех какво бях видяла в Нил. Моят роднина бе дошъл да ме потърси, тъй като не ми бе позволено да ходя сама до пазара. Видях, че очите му са сребристи, с цвета на рибата. Той взе ведрото с вода от ръката ми. Когато ме докосна, ме увери, че няма нищо страшно, понеже сме от една кръв — бяхме братовчеди. Следователно, както когато братът докосва сестрата, това не бе грях.
Слушах как ме омагьосва — още тогава владееше словото и думите му се лееха като река. Но аз също го бях омагьосала. Той бе вече женен, на осемнайсет години, а аз бях още момиче. Въпреки това усетих в себе си същата сила, която за пръв път бе нахлула в мен, когато повиках сребристата риба и тя дойде по своя воля. Нямах друг избор, защото е било писано, че с братовчед ми ще се намерим, че нашата любов ще ме погуби и това няма да ме уплаши.