Сега, докато стоях и слушах как произнася думите на цар Давид в деня на лудост, когато страхът бе превърнал хората ни в чакали, отново се поддадох на магията му. Като всеки друг в планината бях омаяна от великолепието на гласа му. Но другите не го познаваха така, както аз го познавах. Чувствах, че говори само на мен, защото аз бях неговата любима.
И рекох: Дано да имах крила като на гълъба! Щях да отлетя и да си почина. Ето, щях да бягам надалеч, щях да живея в пустинята; (Села) Щях да ускоря бягането си от вихъра и от бурята.21
От тази планина вече не можеше да се избяга в пустинята. Шест римски лагера с високи кули препречваха пътя към клисурите; не можеше да се мине нито по змийската пътека, нито по коварния път на юг по скалите в задната част на планината. Укреплението бе единственото място, където можехме да бъдем. Също като окования лъв и ние не можехме да избягаме от силата на нашия враг. Така е било писано — да останем тук и да сме последните, които ще удържат нападенията на римляните. Изходът щеше да бъде неизвестен, докато не настъпеше решителният последен миг, и всички се надявахме, че каквото и да правим, нямаше да се отклоним от Божия път.
Но аз към Бога ще извикам; и Господ ще ме избави. Вечер и заран и на пладне ще се оплаквам и ще стена; и Той ще чуе гласа ми. Ще избави душата ми и ще я успокои от боя, който е против мене; защото мнозина са с мене.22
После хората се успокоиха, вярата им се възвърна, а жените и децата отидоха да дялкат камъни за нашите катапулти. Щяхме да ги хвърляме в долината, за да се стоварят като градушка върху главите на работниците отдолу. Римляните обаче изобщо не се притесняваха от камъните и скалите, които падаха сред тях. Строежът продължаваше и скоро каменните им казарми бяха готови. Ако някой роб умреше, докато работеше на стената, веднага идваше друг на неговото място. Ако някой воин бе наранен, също имаше кой да го замени.
Сред вечерната тишина слушахме ехото от камъните, поставяни един върху друг по стената, и треперехме въпреки думите на цар Давид и увереността на Елеазар. Това беше методът на действие на римляните, да ужасяват и разсейват врага. Тази нощ дадоха на лъва живо магаре, за да го накарат да убие сам храната си. Чувахме стенанията на магарето, извисяващи се над неспирното потракване на лопатите и кирките и над виковете на хората, които не спираха да работят. В долината имаше силно ехо и ни се струваше, че войниците говорят право на нас, сякаш лъвът бе забил челюсти в нашата плът, а не в нещастното животно.
Погледнах към скалата, където бе дъщеря ми, скрита в пещерата с хората, които бе избрала за свое семейство. Пещерата бе съвсем обикновена на вид, като всяка друга, в която се криеха ибексите. Ако присъствието на есеите останеше тайна за римляните, може би тя наистина бе в по-голяма безопасност там. Отсреща проблесна нещо; някой в мрака на пещерата им бе повдигнал бронзов метал, който искреше. Реших, че е съобщение. Представих си, че е сърцето й, което се опитва да стигне до мен. Независимо от всичко тя все още бе детето, което толкова се бях мъчила да доведа на този свят.
8
В месеца на Шеват ни заляха поройни дъждове. Хората ни не садяха жито, ечемик или лен, не излизаха на площада, за да честват Рош Ходеш, само се взираха в придошлото небе от прага на домовете си, защото не можеха да видят новата луна и да отбележат началото на новия месец.
Съседите ми си стояха в къщите, гледаха пороя и дишаха прохладния въздух. Криеха се от дъжда, докато аз бях привлечена от него. Излизах в градината и стоях там, докато подгизнех до кости. Благодарях на Берее, ангела на дъжда, който идваше при мен, когато го търсех, защото го призовавах с надеждата, че римляните ще спрат работата си, ако последният за сезона яростен порой се изсипеше върху тях. Може би локвите от кал, достатъчно дълбоки, за да потънат в тях магаретата и хората, щяха да ги забавят.
Но римляните се заеха още по-усилно с работата си. Техният свят се издигаше ден подир ден пред очите ни. Също като ангелите ние надничахме отгоре, за да видим какво създаваха от пясъка. Още еврейски роби бяха доведени в долината, завързани един за друг с кожени въжета, сякаш бяха овце или кози. Наблюдавахме как поробените ни братя ни молеха за помощ, докато ги биеха и унижаваха. Чувахме стенанията им, но не можехме да направим нищо, за да облекчим страданията им. Спяха в кошари като овце, без покривала, с които да се прикриват от дъжда, докато войниците се ширеха охолно в големи палатки, издигнати върху каменни основи, а на четирите порти на всеки лагер стояха стражи.