— Ще те чакам, докато дойдеш за мен — уверих го аз, но знаех, че той едва ли ще се появи на прага ми.
Следите, които жена му се кълнеше, че е открила на брачното им ложе, ме бяха опетнили и никой мъж от уважаващ се род нямаше да ме вземе за жена. Семейството му не би го допуснало.
10
Намерих си стая, където можех да остана, зад къщата, известна като Дома на кешафим. Бях забелязала схлупената колиба, когато обикалях из пазара, защото майка ми често бе влизала в подобни места в Александрия и имах едно наум. Бе ми казвала, че там мога да намеря убежище в трудни времена, когато се надигнеше омраза срещу жените, занимаващи се с магия. В колибата живееха три възрастни жени, сестри. Бяха неомъжени и се носеха слухове, че са вещици и нощем се превръщат в дракони. Бяха добросърдечни, бедни, но мъдри. Позволиха ми да спя там, а в замяна аз им готвех и се учех да пека хляб в малката им глинена фурна, като не забравях да оставям изгорелите корички в дар на Бог, за да не ме изостави. Братовчед ми не се върна. Сънувах го дни наред, но после той изчезна и от сънищата ми. Сега се събуждах и си поемах дълбоко дъх, защото сънувах, че се давя в реката, където ме бе завела майка ми. За пръв път осъзнах, че макар рибата да бе дошла при мен, после бе отплувала надалече. Това бе причината да се почувствам толкова самотна и отчаяна, когато стоях в Нил, до колене във водата.
Помолих сестрите за любовен амулет, защото никой не може да направи такъв за себе си. Те измайсториха купа за заклинания от бяла йерусалимска глина, която се смяташе за най-чистата на земята. Преди да я изпекат, трябваше да напиша върху нея молитва със заострена тръстика. Свети ангели, умолявам ви, както тази глина ще изгори, така и сърцето на Елеазар бен Яир да пламне от любов към мен.
Но докато се печеше, купата се строши. Събрахме парчетата, макар че пареха пръстите ни. Това бе лош знак, но аз прибрах остатъците, увих ги в парче лен и цяла нощ плаках над тях.
Когато настъпи времето за раждането, трите сестри ми помогнаха. Първото ми раждане бе трудно. Оттогава съм виждала как стотици бебета идват на този свят, но моят първи път ме ужаси, а изгарящата жега вътре в мен направо ме разкъса на две. Исках да се откажа и да оставя Ангелът на смъртта да ме вземе, но една от сестрите се наведе над мен.
В името на Господ, излез. Пътува дълго, но вече пристигна. Амен, Амен, Села.
Нарекох дъщеря си Ребека. Видях, че има очите на баща си. Това бе всичко, което щях да получа от него. Това бе наказанието ми от Бог.
Бях призована да се явя пред старейшините ни, които щяха да ме съдят и да ме подложат на церемонията сота, за да докажат вината ми като прелюбодейка. Майката и жената на Елеазар ме бяха обвинили в разврат и в плътски отношения с демони. Разплетоха косата ми и я оставиха пусната и непокрита, за да ме засрамят и да покажат, че съм една от ученичките на Лилит. Явно бяха забравили, че съм още почти дете, едва навършило тринайсет години. Написаха името на Господ на късче пергамент, потопиха го в купа вода, така че думата да се разтвори. Принудиха ме да изпия името на Всемогъщия. Ако ми прилошееше, това щеше да е знак, че моята греховност не може да приеме нещо толкова чисто и свято. Щеше да бъде доказателство, че съм прелюбодейка.
Но водата бе моята стихия и тя не ме изостави и сега. Изпих цялата купа и продължих да стоя пред тях, невредима и непокаяла се. Заявих, че не съм извършила прелюбодейство, и това бе истина. Елеазар бен Яир бе мой съпруг.
Вдигнаха детето ми на ръце, за да го огледат. Тя бе мъничко създание, с тъмен кичур коса. Изглеждаше точно като мен, когато съм се родила, почти напълно мое копие. Тези, които ни съдеха, почти се бяха убедили, че няма никакво доказателство за злодеяние. Смуглото дете бе мое. Нямаше начин да се разбере дали бащата бе човек или безмълвно създание от друг свят — бебето ми нямаше нито криле, нито рога, никакъв демонски белег. Реших, че ще ни пуснат. И после откриха доказателството, което търсеха, в очите й.
— Това са очи на демон — потвърди жената на Елеазар и може би в този миг наистина вярваше, че е така.
Бащата на Елеазар не му бе позволил да дойде при мен. Тази нощ обаче той успя да изпрати слуга, който ми донесе клетка с два гълъба, обучени да се връщат при него; птиците бяха двойка, верни един на друг, също като нас. Взех клетката с гълъбите и детето си и седнах в каруцата, с която щяха да ни изведат извън града, в пустошта. Напуснах любимия си, но под плаща си носех остатъците от заклинателната купа. Занесох счупените парчета в Желязната планина, където ме отведе мъжът, който плати за мен с няколко монети. Залепих ги със смола от терпентиново дърво. И зачаках. В очакване минаха години, цял един живот. Когато възлюбеният ми най-накрая ме повика, счупих купата отново, защото бях сигурна, че вече нямам нужда от такива заклинания.