Но щом хвърлих костите на гълъбите по земята на кулата, за да видя какво ни предстои, разбрах, че съм сгрешила.
11
Нашите воини излизаха на малки групи, в мълчание, невидими и смъртоносни, носейки само копията си. Те пронизваха робите, които строяха стената в скалите под нас, и войниците, които ги надзираваха. Но щом враговете ни падаха, на тяхно място идваха нови, сякаш не бяха хора от плът и кръв, а просто житни класове.
Когато крадяха оръжията им обаче, те по-трудно се заменяха. Римляните се вбесяваха и отмъщението им бе жестоко. Показваха ни, че няма да търпят подобни кражби, и щом пленяха някои от воините ни, които се бяха опитвали да проникнат в складовете им с храна, се нахвърляха като зверове върху тях и ги стъпкваха под краката си.
Робите бяха окопали дървените трупи дълбоко в земята и сега отгоре им издигаха платформа. Римляните разпъваха на кръст нашите воини в собствената ни долина, после отсичаха главата от телата им, така че духовете на любимите ни хора да се лутат, без да намерят покой. Мятаха главите на земята и те се търкаляха до окования лъв. Но звярът отказваше да ги докосне. Лежеше си до стълба и дори не ги поглеждаше.
Беше Адар, месецът на бадемите и добрата реколта, сезонът, през който преди време Йаел дойде за пръв път в гълъбарниците. Може би народът ни все още бе благословен. Разнесе се мълва, че окованият звяр е нашият лъв, че животното е на наша страна. Воините приказваха: който освободеше лъва, щеше да прослави Бог, щеше да бъде благословен и Всемогъщият отново щеше да обърне милостивото си лице към нас.
Независимо колко скръбни песни пеехме и колко силно разкъсвахме дрехите си, мъката ни не утихваше, защото без телата или костите, не можехме да почетем близките си. Семействата на убитите ходеха при свещениците и молеха за разплата. Нямаше човек сред нас, който да не бе готов да даде живота си в замяна на свободата на народа ни, но нашият живот не значеше нищо за враговете ни. Бяхме като скакалци, които те можеха да убият без усилие, с един-единствен мах на ръката си.
Синът ми се опитваше да се надигне от леглото с помощта на бастун, който си бе измайсторил от клон, паднал от дървото зад стаята ни. Искаше да се бие заедно с другарите си, но Азиза го умоляваше да й позволи да отиде вместо него. Тя отряза дългата си коса, после сплете здраво малкото, което бе останало. Заповяда на кучето си да стои до Адир и да не му позволява да излезе от стаята. Огромният звяр застана до момчето ми, изръмжа и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.
— Да не би да съм затворник? — попита Адир.
За мен той все още бе дете, въпреки че бе на възрастта, на която ме бяха съдили като жена, вече отдала невинността си, и бях прогонена от Йерусалим в пустошта.
Йехуда щеше да остане у нас, за да се грижи Адир да не излиза, защото момчето бе есей и не можеше да се бие заедно с другите. Макар да живееше в крепостта и Ревка да се отнасяше с него като със свой син, той се придържаше към вярванията на своите хора.
— Ти моят тъмничар ли си? — попита го Адир.
— Никога няма да бъда — отвърна му Йехуда.
Стана и отвори широко вратата, за да може приятелят му да излезе, ако наистина такова бе желанието му. Но той бе изтощен от спора ни; облегна се назад на сламеника си с пепеливо лице. Животът на воин му бе отнет, още преди да му се бе отдал напълно. Беше ми жал за него, но изпитвах и облекчение. Бе егоистично, но не исках да рискувам живота на сина си.
С дъщеря ми бе различно. Тя бе изкована от желязо.
Отвън се надигаше лудост. Римляните предприемаха нападения и върху ни се изсипваше градушка от огнени стрели. Един ден част от овощната градина пламна; пламъците бяха потушени със скъпоценната ни вода, но мирисът на изгорени плодове се носеше навсякъде. Докато дърветата ни бяха унищожени, докато децата ни дишаха дим, докато дрехите ни бяха изцапани със сажди и пепел, римляните си устройваха боеве с петли, за да се забавляват вечер. Когато и това им доскучаеше, организираха боеве между роби, които бяха въоръжени с копия, но оковани, защото за тях животът на робите не бе по-важен от този на петлите.