Това бе знак за мрака, който скоро щеше да настъпи.
Един римски войник забеляза козата, но и един бе достатъчен. Той каза на другарите си и те хукнаха след животното бързо, първо за забавление, после обхванати от ловна треска. По пътя си се натъкнаха на пещерата на онези, които искаха само мир. Йехуда дойде до стената и застана до мен, докато римляните се катереха към варовиковите пещери под нас. Сякаш майка му, която още бе сред своите хора, го бе призовала, както сърцето на дъщеря ми бе призовало мен. Не можехме да направим нищо, освен да наблюдаваме как войниците пълзят нагоре. Един падна и аз бързо благодарих на Бога, а после се запитах какво бе станало с мен, щом можех да възхваля смъртта на човек и да се възрадвам от последните му ужасени викове.
Първите войници, които успяха да стигнат до по-равно място сред канарите, пуснаха въжета, за да могат следващите да се катерят по-лесно. Бяхме като ангелите — виждахме какво се случва долу, на земята, но не можехме да променим ставащото. Ако това наистина бе гледката, на която ангелите ставаха свидетели всеки ден, докато се взираха към света — как хората се избиваме един друг и си причиняваме тази болка, то никой друг не заслужаваше повече от тях нашата жал.
Воините ни се опитаха да засипят римляните със стрели, но те трополяха по скалите, сякаш бяха птици, падащи от небето. Азиза също бе изтичала до стената, но бе облечена като жена и следователно бе безпомощна, макар че никой не можеше да й попречи да мята камъни в долината. Чух как от гърлото й се надигна бойният вик на воините от Моаб. Римляните влязоха в пещерата и оръжията ни вече не можеха да ги достигнат. Неколцина мъже задържаха Азиза и я дръпнаха назад, когато тя се опита да скочи в битката под нас, защото боец като дъщеря ми не можеше просто да стои и да гледа отстрани. Толкова упорито се мъчеше да излезе и да се втурне навън, че се наложи да я завържат с въжета.
Убийците бяха скрити от очите ни, но не и от ушите ни, и бяхме принудени да слушаме звука на смъртта, още по-непоносим и ужасяващ, когато си принуден да си представяш това, което се случва, хилядите жестокости, които понасят любимите ти хора.
Двете с Азиза се прегърнахме и заплакахме, без да знаем дали виковете, които чувахме, бяха гласовете на нашите близки или безмилостните крясъци на ястребите над главите ни. Можехме да сложим длани на ушите си, можехме да се извърнем, но нямаше как да сложим край на ужаса. Воят на смъртта се чува във всеки ъгъл на този свят и в отвъдния. Той не спира, когато виковете престанат, той остава в теб, вечна част от жалкия ти живот.
Тъй като не бе погребана и костите й не бяха събрани, душата на дъщеря ми щеше да остане до тялото й, изгубена, отчаяно опитваща се да влезе отново в него и да оживее. Чакалите щяха да я открият, но тя щеше да бъде в пещерата, дори когато те впиеха челюстите си в нея; щеше да гледа как зверовете я разкъсват на парчета, как я поглъщат. Агонията на плътта щеше да бъде агония и на душата й. Нямаше да има тахара, пречистването, което подготвяше тялото за следващия свят, нямаше да има масла, светена вода или алое, за да отмият греховете на земния й живот. Все пак ние вярвахме, че чистото сърце може да види Шехина, най-сияйното и състрадателно лице на Господ, докато умира. Това бе единствената ми надежда. Че в мига на смъртта си тя е видяла само светлина и нищо повече.
Искаше ми се лъжите, които римляните разказваха за народа на бащата на Нахара, да са истина и кръвта й наистина да е потекла синя, а когато са я посекли, хиляди нови Нахари да са се появили на нейно място. Почти бях умряла, докато я раждах; щях, ако Азиза не бе толкова безстрашно дете. Бях преживяла цялата агония, само за да пея сега нощ и ден оплаквателни песни за нея. Разкъсвах дрехите си, докато ръцете ми се разкървавиха, и виех от болка. Бях я загубила, когато ми се опълчи и се омъжи за Малахи, но сега я оплаквах горчиво. Кръвта й бе по ръцете ми. Не винях Малахи или есеите, защото аз я пуснах да тръгне към гибелта си, точно както майка ми бе казала, че ще стане; аз щях да погубя всички, които обичах, и всеки, който обикнеше мен.
Когато дъщеря ми от Моаб се роди, баща й изчака десет дни, преди да я види, какъвто бе обичаят на неговия народ. Той искаше син, но когато влезе в палатката, лицето му грейна в широка усмивка. Добре е, че мъжът не вижда веднага детето си, когато е все още изтощено от раждането, смачкано и синьо от мъката да излезе на този свят. За очите на баща си това момиче бе сияйно създание. Той бе мъж, който не можеше да крие чувствата си. Сам избра името й и аз приех решението му, защото Нахара означава светлина с несравнима красота. Двамата бяхме на едно мнение за много неща, но за това най-вече. Питах се дали на другия край на Соленото море бащата на дъщеря ми знаеше, че тя си бе отишла, дали бе чакал през цялото това време да се завърнем при него. Питах се дали бях сгрешила, че не го обикнах, след като той ме намери в пустошта и ме отведе със себе си. Може би поне трябваше да му предложа верността си в замяна на неговата любов.