Тя се взираше в детето в корема ми.
— Момче ли е? — попита с тъжен глас.
— Сега смяташ, че съм вещица и мога да предвидя Божията воля. Очевидно мислиш, че съм много неща. А помисли ли, че аз съм момичето, което ти изпрати в пустошта? Видя ли, че стъпалата ми бяха боси и че лешоядите ме последваха, че бях сама и щях да умра? Може би затова си имала този сън. Може би е трябвало да погалиш перата на черната птица.
— Спаси го, дори и заради себе си — каза ми тогава Хана.
Вдигна очи и видя истината в тях — той бе неин съпруг и тя бе готова да направи всичко, за да го спаси. Отстъпих назад. Разбрах, че все още има власт над мен, защото го обичаше.
— Трябваше да те взема в дома ни — продължи тя. — Тогава твоите деца щяха да са мои, а моят съпруг щеше да бъде и твой. Щяхме да споделяме бремето и радостта си, като сестри.
Изумих се, че се осмелява да ми говори така, че не се страхува да предизвика омразата и презрението ми. Внезапно усетих, че изпитвам към тази жена нещо, което не бях и помисляла, че е възможно. Някаква нежност. Може би просто ни е било писано така — тя да съсипе живота си, както аз съсипах моя. Може би и тя не бе имала друг избор, освен да следва съдбата си.
— Не го прави заради мен — каза Хана. — Направи го заради човека, когото обичаш. Нашият съпруг.
Наблюдавах я как се отдалечава с бързи крачки покрай стената, въпреки че наблизо падаха стрелите на римляните, някои от които носеха огън със себе си. Тя не потрепваше от тях; може би вече не се притесняваше за дребни неща като своята безопасност. Забелязах, че стъпалата й са боси и че носи черен шал на раменете си. Самата тя сега бе в пустошта. Всичко, което ми бе казала, бе истина.
14
Отидох до Змийската порта и помолих пазача да ме пусне. Бях разбрала защо сънувах четирийсет акациеви дървета, отрупани с пчели. Сънят ми бе пратен от ангелите и от Всемогъщия. Мислех, че е някаква загадка, а сега видях, че е път.
Пазачът сигурно щеше да ми откаже, но Амрам мина наблизо и аз го помолих за помощ. Той бе груб и нетърпелив, искрящ със сребристата си броня. Косата му бе дълга и сплетена; бе готов за война.
— Никоя жена не бива да излиза през портите — отвърна той студено. Препаса меча си, подготвяйки се за предстоящата нощ, когато воините щяха да нападнат робите, работещи по рампата. Нямаше представа, че го познавах още като разглезено и сладко дете, любимец на баща си. Сега се държеше сурово и видях нещо мрачно в него, някаква тъмнина в духа му, каквато преди нямаше.
Хората говореха, че при набезите си навън нашите воини избивали жени и деца. Кълняха се, че нямали избор, че всичко се правело в името на истинския Израил и този, чието име не изговаряхме на глас, Аз Съм Онзи, който Съм. Но войната бе променила всички и заради тези промени повечето от нас загубиха лев, истинското си сърце — особено когато предаваха Бог с делата си и сами се уверяваха, че постъпват така, както е нужно.
— Да не би да ми носиш съобщение от дъщеря си? — попита ме Амрам.
Азиза бе отблъснала този воин, без да му даде обяснение за внезапната си студенина, и болката му бе очевидна. Тя отказваше да говори с него и, изглежда, бе загубила всякакъв интерес.
— Неин пратеник ли си? — попита ме отново той.
Използва думата малах, която означаваше не само „пратеник“, но и „зъл ангел“. Може би това бе неговият начин да я нарече шед, зъл демон, както я бяха наричали мнозина преди. А може би смяташе, че съм призовала ангелите на отмъщението да се изсипят върху него и че моето неодобрение е накарало Азиза да се извърне от него.
Йаел ни гледаше от площада. Носеше протрит сив плащ, прекалено голям за нея. Дойде при нас, притеснена от поведението на брат си.
— Шира не е виновна за постъпките на дъщеря си — напомни му тя внимателно.
— Значи вината е моя, така ли? — каза Амрам с гневен тон. — Защото тя вече не желае да ме вижда.
— Бъди търпелив — предложи Йаел. — Тя може да се върне при теб.
Амрам се наведе да хвърли поглед към хаоса под нас.
— Нямам време да чакам.
Йаел забеляза кошницата, която носех. Погледна ме замислено, после попита брат си дали можем да излезем навън, за да съберем билки по хълмовете.
Амрам поклати глава; това не бе позволено.
— Не и днес.
— Братко мой — закачи го Йаел, — трябва ли да ти припомня как спеше като малък с палец в устата и се боеше от скорпиона в коридора?