Йаел повдигна ръце, както правим, когато пускаме гълъбите да полетят. Лъвът се впусна да бяга през долината и изчезна сред скалите, сиво-кафявата му козина го скри като с плащ от очите ми.
И тогава разбрах, че съм станала свидетел на чудо. Изчаках на мястото си, отправих молитва за благодарност, с възродена вяра, докато най-смелият воин сред всички нас се връщаше в планината, невидим за всички под сивия си плащ, но сияещ в мрака, ярка звезда в очите на Бог.
15
Воините ни излязоха тази нощ и откриха легионерите натровени, полудели и полузаспали, защото бяха смесили отровния мед с вино и си бяха направили питие. Нашите хора убиха колкото можаха, преди виковете на избиваните да събудят останалите легионери. Воините от Масада обаче вече се катереха обратно по скалите. Неколцина загубиха живота си и бяха върнати в крепостта на раменете на другарите си. Поне имахме телата им и можехме да ги приготвим за погребение. В Йерусалим отнасяхме мъртъвците си в пещерите на нашите предци, после година по-късно събирахме костите им и ги поставяхме в каменни костници. Тук нямахме време за подобни ритуали. Въпреки че римляните ни засипваха с огнени стрели, ние се събрахме на площада, за да изпеем жалейните си песни, да разкъсаме дрехите си и да оставим мъртъвците да преминат в отвъдното.
По средата на оплакването някои от нас погледнаха надолу към долината. Видяха, че лъвът бе освободен от римските окови и се бе върнал сред планините на Юдея. Разнесоха се викове и крясъци. Хората се събраха на тълпи, озадачени, чудеха се дали е бил Гавраил, най-безмилостният от ангелите, който ни бе пратил това знамение, защото със сигурност никой човек не би дръзнал да доближи до лъва.
16
Римляните все още продължаваха да строят бялата си рампа и тя се издигаше по-високо и по-високо. Заливахме ги с врящо масло, мятахме върху им камъни, стрели, но те продължаваха, машини за смърт, решени да постигнат победа. След няколко седмици разстоянието бе толкова малко, че вече ни нанасяха огромни щети. Всеки ден губехме хора и някъде пламваха пожари. Каквото и да унищожаваха с камъни и огън, ние го изграждахме отново с ръце, но хората не ни достигаха и навсякъде около нас имаше руини. Сега вече никой не смееше да напуска крепостта, нито да се разхожда по стената. Криехме се от вятъра. Навсякъде цареше мълчание. Отчаянието се разнасяше от човек на човек по-бързо от треска.
Когато Елеазар дойде при мен тази вечер, не ми каза нищо. Въпреки че думите винаги ни бяха свързвали, сега не бяха достатъчни, за да ни спасят. Под нас имаше непрекъснато движение, ускоряващо се с всеки ден, все по-решително и по-брутално. Напомняше ми как пчелите могат да създадат цели градове за една нощ в своите кошери. Същото важеше и за легиона. Бяха шест хиляди, сега се бяха събрали десет хиляди. Римляните бяха като безкраен рояк. Не можеш да ги победиш, нито да им избягаш. Единственият начин е да сложиш сол по кожата си, въпреки че може да те боли от това, и да се покриеш с плащ, за да можеш да изчезнеш.
Моят възлюбен бе казал на хората ни, че римляните ще се оттеглят, щом разберат, че няма да се предадем и обсадата няма да ни сломи. Имахме достатъчно провизии, за да издържим; щяхме да гладуваме, но бе възможно да оцелеем година или дори две на равномерни дажби. На Рим щеше да му писне от нас и щяха да решат да използват силата на легиона другаде, където щеше да бъде по-полезен. Сега, когато рампата се издигаше толкова високо до западния склон, братовчедът ми вече не говореше такива неща и не ни даваше напразни надежди. Ангелът на смъртта има хиляди очи и никой човек не може да избяга от погледа му. Има истории за хора, които яздили цяла нощ, за да избегнат съдбата си, само за да стигнат в най-отдалеченото селище и да открият, че Ангелът ги чака там, защото той знае крайната цел на жертвата, преди самият ездач дори да е помислил за нея. Малах ха-мавет ще разбере намеренията му, независимо колко бързо беглецът ще пришпорва коня си, дори той да е лекокрил като жребеца на мъжа ми, великия Леба, чието сърце бе равно на сърцата на хиляда коне.
С Елеазар отидохме до цистерната след падането на мрака, без да се интересуваме кой щеше да ни обвини в греха на прелюбодейството. Смъртта гледаше към нас, но и ние отвръщахме на погледа й, дори когато затваряхме очи. Във водата мълчаливо прегърнах любимия си; той трепна, защото бе ранен, но не се бе погрижил за раната си. Исках да намажа разреза със самтар, но той ми каза, че няма време. Щом го чух, се разплаках, както в онзи ден в Йерусалим, когато бе отишъл да ми купи шишенцето с аромата на лилии. Тогава се видяхме за последен път, преди да ме извика в тази планина. Сега щях да го загубя отново.