— Недей — каза ми Елеазар, когато се разплаках. — И за това нямаме време.
Бе закоравял от годините на битки. Когато го срещнах, бе още момче, сега бе убил толкова много хора, че кръвта не можеше да се изчисти от ръцете му. Но сълзите все още го разстройваха и му напомняха, че всички сме човешки същества. Страданието на света тежеше на раменете му. Изтрих сълзите си, защото той така искаше. Винаги изпълнявах желанията му, не защото бях задължена да го правя, а понеже бях стигнала до дълбините на сърцето му и знаех кой е той и колко много страда. Когато го погледнех, не виждах жестокото лице, с което се сблъскваха враговете му, нито силните ръце и мощен гръб на воина, който носеше броня и желязо по себе си, а младия мъж до кладенеца, който ме бе видял такава, каквато съм. Той бе прозрял истинската ми същност под рисунките, издълбани в тялото ми.
Елеазар събра косата ми и я повдигна, за да ме целуне по гърлото. Без амулетите си не бях защитена. Почувствах, че изгарям. Вярвах, че с него съм в безопасност. Той, който бе толкова жесток на бойното поле, все още бе някогашното момче, което жадуваше толкова силно за мен, че нито жена му, нито баща му, нито законите на Йерусалим успяха да го задържат далече. Прошепна ми, че предпочита да прекараме малкото останало ни време в прегръдките си. Нека не говорим, нека загърбим проблемите си, нека легнем заедно и забравим за света. Нека бъдем само ти и аз.
Римляните щяха да ни открият, както правеха пчелите; щяха да ни връхлетят и солта щеше да падне от кожата ни. Щяхме да бъдем голи и безпомощни пред тях, както бяхме сега един пред друг.
17
Когато се събудихме от неспокойния си сън, открихме, че рампата от западната страна на планината вече е почти завършена. Бе студен ден, влажен и син. Вече бяхме в месец Нисан, в който народът ни празнуваше своята свобода. Щом отворихме очи, рампата ни посрещна, сякаш винаги си е била там, появила се като с магия, по-реална от планините, които стояха пред нас, откакто Бог ги бе сътворил.
В същия ден от пустинята се надигна прах — от изток пристигнаха група пътници. Видях, че много от плащовете им са сини. Бяха от народа на бащата на Нахара и Адир, номади от хълмовете на Моаб. Носеха всякакви подправки и стоки от Петра и бяха дошли да предложат помощта си на римляните, с които имаха сключен мирен договор. Когато забелязах тези мъже, сърцето ми трепна, защото знаех колко сурови бяха и колко трудно беше да ги победиш.
Косата ми бе влажна от нощта в цистерната, ръцете ме боляха, защото цяла нощ бях прегръщала мъжа, който винаги ме напускаше, докато спях. Събудих се на ръба на кладенеца, до дълбоката вода, прах от мазилката бе полепнал по кожата ми и бях сама. Въпреки наедрелия ми корем, продължавах да съм слаба. Мъжът, който бе мой съпруг в Моаб, щеше да забележи, щеше да ме нахрани със смокини и фурми, защото той смяташе, че слабата жена е като слаб кон, неспособен да язди през хълмовете на неговата страна. Той ме обичаше, макар че никога не ми го каза.
Наблюдаваше ме през цялото време, когато бяхме заедно, сякаш очите му не можеха да се заситят на формите ми.
Елеазар не забелязваше, че съм толкова отслабнала, че ребрата ми прозират и костите на раменете и гръбнака ми изпъкват през кожата ми. Не виждаше, че заради оскъдната храна — само корени и фасул — косата ми не бе достатъчно лъскава, защото я сплитах на плитки, а после я вдигах високо на главата си, и я прибирах с костени фиби. За него аз бях момичето с дългата вееща се коса край кладенеца в Йерусалим, също както той бе мъжът, който стоеше до мен в дъжда и ме взе при себе си, онзи, на когото се бях врекла за вечността.
18
Вече не обръщахме внимание на законите на хората, само на тези на Бог. Ден и нощ се казваха молитви. Старците се събираха в синагогата и на мигащата светлина на лампите, запалени с малкото ни останало масло, молеха за прошка и милост. Легионерите сложиха трупи в рампата, за да укрепят буретата с бяла пръст, която робите продължаваха да изсипват. Рампата вече бе толкова близко, че римляните можеха да ни говорят и самият Силва дойде, за да се провикне към Бен Яир. Някои от нашите хора им отвръщаха, че водачът ни никога няма да говори с демони, защото от думите ти те могат да отнемат душата ти. Беше вярно, защото, когато слушахме демона, който ръководеше Десетия легион, той призоваваше облаците на ужаса над главите ни. Покривахме ушите си и все пак чувахме думите на Силва. Предайте се и ще пощадим живота ви. Ще си тръгнете свободни.