Точно това бяха казали и на воините от крепостта Махерон, преди да избият всички до крак и да оставят телата на чакалите, за да разпилеят костите им из гората, сякаш никога не са живели, а са дошли на този свят като камъни.
Бен Яир не отговори на Силва, а изпрати порой от огнени стрели. Видях най-добрия стрелец на стената, дъщеря ми, сред воините там. Стреляше толкова бързо, че скоро стрелите й свършиха. Тази нощ тя показа на Адир как да прави стрели, как да държи кремъка, за да не нарани ръцете си, докато удря тънкия метален връх в камъка, как да намества острието към дървената стрела и да ги връзва с тънко кожено въженце. Другото момче, Йехуда, не можеше да докосва предмет, който щеше да послужи във война, и неговата задача бе да събира перата на гълъбите и да ги прикрепя към стрелите, за да излитат от ръцете на дъщеря ми право в сърцата на противника.
Азиза ме дръпна встрани, когато се върна на стената с кошницата, пълна с новите стрели. Изглеждаше толкова силна, с изящни мускули, лицето й бе красиво, и сурово, и тъмно. Дъщеря ми каза, че ще опита всичко, за да спаси хората ни, освен едно. Нямаше да стреля по човек в синя роба. Сред тях можеше да бъде и мъжът, който бе баща на Нахара и Адир, някогашният ми съпруг, който много дълго време възприемаше Азиза като свой кръвен син, а не нечисто и безполезно момиче.
Дадох й благословията си, като поръсих късата й черна коса с пепел от змийска кожа за защита. Чувствах как любовта ми към нея, е заседнала на гърлото ми. Не можех да я изкажа на глас, защото се боях, че думите ми ще я погубят, но я прегърнах. Тя знаеше какво се крие в мълчанието ми, както аз знаех, че можех да й се доверя да ми помогне при раждането на Нахара или да й позволя да язди с мъжете в Моаб. Веднъж й бях дала име, което щеше да й помогне да бъде безстрашна в свят, подчинен на страха. Това бе най-големият ми дар за нея.
19
За щастие все още имаше разстояние между крепостта ни и бялата рампа. Всеки път, когато натрупваха още пръст върху нея, краят на рампата се свличаше надолу. Робите бяха довлекли догоре огромни стенобойни машини, но тези няколко метра не можеха да бъдат довършени и войниците нямаше как да пробият стената ни. Цар Ирод бе злодей, но му бяхме благодарни за стената, която бе съградил, и за камъните, които носеха неговия печат. Мислехме, че провалът на римляните с рампата е знамение за нашия успех, и се молехме и благодаряхме на Всемогъщия.
Скоро наближаваше навечерието на Празника на безквасните хлябове, денят, в който нашият народ бе освободен от робството си в Египет. Спомняхме си за Мойсей в пустинята и как бе запазил вярата си, как бе водил хората си въпреки техните мъки. Мислехме, че празникът ще ни донесе щастие за в бъдеще. Не разбирахме, че когато мъката завладее света ни, някои дни настъпват, за да ни напомнят, че миналото е все още с нас и може да ни настигне.
Римляните бяха безмилостни и стената на царя бе просто поредното дребно препятствие за тях, защото те работеха и воюваха за прослава на своя император. Издигнаха огромна платформа, която стигна на повече от триста стъпки височина. Дървото, което използваха, бе пропътувало дългия път от Гърция, бе плавало по морето, прекарано дотук на гърбовете на робите; трупите още пазеха аромата на гора. Ревка каза, че са от кипарис, и се разплака при спомена. Стояхме и гледахме, докато завършваха платформата и войниците се качиха на нея, за да ни подвикват ругатни от там. Ние мятахме върху тях запалени факли и те бързо се научиха да слизат от нея. Вече не усещахме аромата на сладкия кипарис, той бе изчезнал като сън; сега във въздуха миришеше само на огън.
Когато и платформата не беше достатъчна, за да преодолее разстоянието между рампата и могъщата стена на Ирод, легионът я разшири с огромни камъни, които напасваха заедно един към друг. После дойде ред и на най-ужасното творение, което някога бяхме виждали, изобретено от император Веспасиан, после използвано от сина му Тит и сега от Силва. Струваше ни се, че този инструмент на войната е измислен в света на демоните и е бил конструиран от хиляди зли духове. Стояхме и го гледахме със страхопочитание и отчаяние. Дори по лицата на възрастните мъже потекоха сълзи. Обкована с метал кула, висока почти сто стъпки, бе поставена на дървената платформа, така че римляните да могат да ни нападат, а самите те да са защитени от прашките, стрелите и копията ни. От тази кула можеха да хвърлят големи камъни по стената на царя, която бе предвидена да се издига тук и във вечността.