Дъщеря ми се роди на зазоряване, след много мъка и много кръв. Прекалено много, но това бе цената, която трябваше да платя за нейното раждане. Въпреки че бе недоносена, не бе слаба. Тя проплака и сърцето ми се разтвори. Очите й бяха сиви, като на баща й. Косата й бе светла, приличаше на перата на красива гълъбица. Занесохме я в полето, за да заровим пъпната й връв, въпреки че и последното бадемово дърво бе отсечено, за да укрепим стената. Благодарихме на Ашторет и Адонай. Свалих плаща си, за да застана гола пред тях, макар да бях изтощена и още не бяха минали седем дни. Не знаехме колко дни ни оставаха и затова не можех да изчакам нужното време, за да й дам име.
Нарекох я Йона, защото бе дошла на този свят заради посланието, донесено от една гълъбица.
Моя съпруго, моя възлюбена, моя дъщеря, мой свят.
22
През цялата нощ хората ни възстановяваха втората стена, единствената ни защита от бездната. Връзваха заедно стволовете на отрязаните бадемови дървета и запълваха процепите между тях е кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина. Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората от народа ни щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет. Сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които носехме вътре в себе си.
Но стена, която не може да бъде срутена, може да бъде запалена. Мирисът на бадемите се издигна в горчив облак. Римляните подпалиха стената ни и около нас се оформи огнен пръстен.
Стоях на прага на стаята си с дъщеря си в ръце и слушах как мъжете пеят, защото песните им се издигаха над звуците на войната. Чувах как жените плачат. Гледах нашата скръб и изведнъж забелязах сянка в градината си, гарван, кацнал сред лехите със зеленчуци и билки, които някога отглеждах, а сега се бяха превърнали в пепел — ментата и седефчето, кориандъра и исопа. Отидох в градината, която вече я нямаше.
Хана дойде да види детето. Бе измършавяла като всички нас, но лицето й грейна, когато видя момиченцето в прегръдките ми. Закле се, че няма да каже на никого за нея, дори и на водача ни, за да не го разсейваме. Прошепна ми, че гълъбите, които бях пуснала от клетката зад къщата й, се бяха върнали, за да й кажат за раждането.
Повиках я и тя пристъпи напред смутено, като покорно куче, със сведена глава. Бе омагьосана веднага, лицето й светна, когато повдигнах детето към нея, за да го види. Гледах как врагът ми стои пред мен и плаче, но не от мъка, а от радост.
Тя ме изпрати в пустошта, но аз не помнех как камъните пареха голите ми стъпала. Тя ме бе презряла и съсипала, но не си спомнях думите, с които ме бе обиждала, не помнех и годините, прекарани в Моаб. Градината гореше, въздухът бе изпъстрен със светещи огнени искрици, както казваха, че ще бъде в отвъдния свят, когато щяхме да крачим редом с ангелите и да не се боим от сиянието им или от тяхната мощ.
Позволих й да подържи дъщеря ми. Радвахме се на красотата на детето на съпруга ни, защото тя бе като езеро, толкова чиста и прелестна. Потъвахме в нея, жаждата ни бе утолена, макар навсякъде наоколо да пламтяха пожари. Седяхме там, с допрени глави, докато другите се криеха в домовете си или работеха усилно, за да потушат пламъците. Вече не бяхме жадни, не изпитвахме нужда от отмъщение, защото не бяхме врагове.
След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше около нас като змия, която се кани да ни погълне. Вярвахме, че краят ни е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената да гледат и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.
Но това, което ни бе дадено, ни бе също така бързо отнето. Спасението ни бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега идваше от юг и пак бе наш враг. Хората се разбягаха, уплашени за живота си. Поливаха се с малкото останала вода, в опит да се защитят от изгарящата жега. Чувахме победоносните възгласи на римляните, които бяха жадни за кръв. Поставиха хиляди пазачи из цялата долина, така че никой от нашите хора да не успее да премине стената на Ирод и да се опита да избяга.
Прибрахме се по стаите си, покрити със сажди. Красивото, тъмнооко момченце на Йаел бе спокойно; сякаш усещаше ужаса, който се бе стоварил върху нас, и не смееше да плаче. Поливахме главите си с вода от делва, за да не би някоя случайна искра да ни подпали. Кърмех дъщеря си и си спомнях как бащата на Нахара и Адир бе видял децата си едва десет дни след раждането им, какъвто бе обичаят на народа му. Едва сега осъзнах, че законът бе създаден не толкова, за да спестява на бащата гледката на сбръчканото бебе, а по-скоро, за да е сигурно, че това дете ще оживее. Да се привържеш към нещо, което ще умре, бе безсмислено за суровите хора от Моаб, защото те яздеха всеки ден редом със смъртта. Те знаеха, че плътта е нетрайна.