Минахме през каменната стая, вдишвахме влажния въздух, не спряхме, докато не стигнахме до друго стълбище, което ни изведе до тежка дървена врата. Открехнахме я и се озовахме на открито. Стояхме там, горчивият пушек ни обвиваше, вятърът носеше огнени искри на вълни, както и духовете на мъртвите.
Ревка хвана ръката ми и двете се спогледахме; не ни бяха нужни думи, за да разберем договора, който бяхме сключили.
Искахме да живеем.
Държах добре увитото новородено дете на Шира под шала си, за да е спокойна и никой да не я види, а Арие бе подпрян на хълбока ми. Той гледаше с тъмните си широко отворени очи и ръчичките му здраво стискаха туниката ми. Когато излязохме навън в нощта и вратата на тунела се затвори зад нас, имах чувството, че сме преминали през първата порта на Геена, вратата, която води към долината на ада. Все едно бяхме попаднали в свят, в който имаше само грешници, и те бяха наказани. А може би това бе изпитание за вярващите. Можехме ли да се изправим срещу ада и да минем през огъня без колебание, или щяхме да паднем на колене и да се откажем от живота си?
Не можехме да се върнем назад. Светът ни бе опустошен. Ревка и момчетата не искаха да продължат, защото навсякъде имаше тълпи и те се бояха, че ще ни видят. Останете в сенките, казах им аз, защото така бях правила в пустошта, когато исках да се скрия от птиците и да ги примамя да кацнат наблизо.
Попитах Ревка къде бе видяла Шира за първи път, защото тя ми бе казала, че трябва да отидем на това място. Мислех, че са гълъбарниците или пък Змийската порта, но Ревка ми прошепна нещо, което ме изненада: бе виждала Шира много пъти, но истинската й същност бе прозряла едва в голямата цистерна, разположена в най-дълбоката пещера, която майсторите на Ирод бяха издълбали в тази планина, стотици стъпки надолу, в най-отдалеченото поле. Шира бе искала да отидем там.
Вървяхме сред лудостта около нас. Минахме покрай казармите, покрай бясно горящата клада. Сега върху нея бяха натрупани тела, заедно с провизиите и останките от животните, всичко, което имахме в складовете и хранилищата си. Димът бе остър, но аз спрях рязко, защото до купчините оръжия, сред другите заклани войници, видях баща си.
Отидох до него и коленичих, за да затворя очите му. От изражението на лицето му разбрах, че най-накрая бе заедно със своята любима съпруга, жената с огненочервената коса, която бе и моя майка. Поне това беше общото помежду ни. На земята до баща ми лежеше сивият му плащ. С него можеше да се прикрие и да избегне съдбата си, но той го бе свалил, защото бе убиецът Йосиф бар Елханан, моят баща, и такъв щеше да остане във вечността.
Докато изучавах лицето му, спокойно за пръв път от толкова време, си спомних какво ми бе казвал за своя талант да става невидим. Хората често не виждат това, което е точно пред очите им. Те търсят тайни и заровени надълбоко неща, но откритостоящото пред тях на дневна светлина ги заслепява така, че не го забелязват. Мишка, която пробяга бързо по масата, е по-малко вероятно да бъде уловена, отколкото онази, която се крие в ъглите. Всички очакват тя да се спотайва точно там. Убиец, който влезе в стая, може да остане незабелязан, ако върви уверено, сякаш има правото да бъде на това място.
Взех плаща на баща си. Другите ме последваха, вървяхме вкупом като облак, сякаш бяхме мъгла, а не човешки същества. Минахме бързо през градината, където някога растяха бадемови дървета и силният вятър разнасяше из въздуха розови цветчета. Нищо не беше останало тук, нито клон, нито стрък, но земята бе покрита с искри и въглени, които блещукаха като бели нощни пеперуди. Полето бе отрупано с тела и косата на мъртъвците се вееше там, където преди растяха цветя.
Ревка каза на внуците си и на Йехуда да мислят за тъмните фигури по земята като за паднали дървета. Делото на десетимата избраници бе почти завършено; скоро те щяха да се заемат един с друг. Вече стояха до Водната порта и теглеха клечки, за да видят кой ще бъде последният воин, мъжът, върху когото щяха да паднат греховете на братята му, и който трябваше да убие останалите деветима, преди да вдигне меча срещу себе си.
Имаше още някои оцелели. Видяхме семейство с четири деца да чакат пред един горящ склад, мълчаливи като духове, въпреки че още бяха в света на живите и трепереха от страх. Бащата пръв предложи гърлото си на един от воините, сякаш за да покаже на децата си как се прави; сигурно така им бе показвал как се стрижат овце, как се стреля с лък или как трябва да се молят при изгрев-слънце. Но това не бе урок по красота или познание, просто един грозен момент, изпълнен с ужас. Децата се скупчиха около умиращия си баща, дърпаха го за плаща, като че ли така щяха да върнат духа му от отвъдното.