Избраникът бе Ури, воинът, който ни бе намерил в пустинята, момчето, което бе най-добрият приятел на брат ми, спокойният млад мъж, който изпитваше такова страхопочитание пред тази крепост, когато ми я описваше, докато седяхме край огъня в пустинята, че смятах, че ме лъже.
Той ми бе разказал за фреските на седемте сестри, изрисувани от най-добрите художници на Рим, за баните, отоплявани с керамични тръби, за градините, висящи от скалите, за двореца, обърнат на север, така че всички, които живеят в него, винаги да гледат право към Йерусалим. Стояхме заедно в пустинята сред угасващата светлина, около нас ухаеше на мирта и наблюдавахме огъня, взирайки се във все още неясната си съдба. Бяхме млади и пустинята ни обграждаше с неземната си красота, звездите блестяха над нас, толкова многобройни, че се замайвахме от светлината им.
Сега звездите бяха скрити от кълба дим. Ури нашепваше молитва за човека, когото бе убил. Мъжът бе един от пекарите на площада. Ревка потрепна, когато видя бялата престилка под молитвения му шал, която за миг стана алена. Сякаш някой размаха знамето на отчаянието пред очите й. Сграбчих я за рамото и я принудих да ме последва, както аз бях последвала гълъбите, когато те излетяха от единствения дом, който някога бяха познавали.
Децата на пекаря вече бяха мъртви под ножа на Ури; бяха се събрали накуп, за да се подчинят на убиеца си, защото нямаше къде да бягат.
Може би Ревка издаде стон, когато се извърна от тази страшна сцена, може би някое от момчетата стъпи на камък или дъщерята на Шира изскимтя под плаща ми. Изшътках, но беше прекалено късно. Ехото от звука накара Ури да се обърне и той ни видя в мрака. Довърши бързо работата си — след като приключи с децата, майката сама разтвори плаща си и оголи шията си, за да се отърве от този живот.
Ури се запъти към нас, подтикван от дълга си. Затичахме се, като си подвиквахме един на друг, с Ревка бутахме момчетата пред нас. Дъхът ни пареше, бягахме, за да се спасим. Ноа и Леви спряха, когато осъзнаха, че баба им вече не е с нас. Възрастната жена бе паднала и не можеше да се изправи. Извика ни да бягаме, да я забравим. Ури вече се бе надвесил над нея и я умоляваше да приеме съдбата си. Запитах се дали не бе паднала нарочно, за да задържи младия воин и да ни даде време да избягаме.
Казах на момчетата да продължат и подадох бебетата на Йехуда, преди да се върна при Ревка.
— Бягай! — изкрещя тя и размаха ръце, както правехме, когато пъдехме гълъбите, които не искаха да напуснат гнездата си.
Не ме харесваше много, когато дойдох в гълъбарника за пръв път, и имаше право да е подозрителна. Не заслужавах доверие. Бях крадла, която не знаеше какво означава любовта, глупачка, която не бе разбрала какво може да й причини лъвът, ако легнеше до него. Бях момиче от пустинята, готово на всичко, за да оцелее.
Изтичах зад Ури, който държеше Ревка в хватката си. Метнах се на гърба му, не само за да имам повече сила, но и за да не виждам лицето му. Държах ножа, който някога принадлежеше на Бен Симон. Бе ми го дал, за да се защитавам, когато вече знаеше, че ще умре и че аз трябва да продължа без него.
Използвах кинжала, преди да осмисля какво точно правя, преди да усетя топлината на кръвта на Ури. Когато ловях гълъби в пустинята, смъртта им бе мълчалива и нежна. Тази беше ад, експлозия от кръв и жега. Ури пусна Ревка и се обърна изумен към мен. Посегна да ме хване, но преди да ме докосне, някой го удари отзад и той се строполи на земята. Падна като отсечено бадемово дърво в градината.
Мъжът от долината ни бе последвал. За малко да не го разпозная, приличаше повече на звяр, отколкото на човек. Затова Всемогъщият ни бе дал молитвите, за да различи човека от животните, за да изкара звяра от нас. От този воин бяха останали само острите му метални ленти, които се забиваха в плътта му като шипове, и подгизналата му от кръв туника.
Но въпреки вида си Мъжът от долината бе човек, макар самият той да го отричаше. Когато Ури се пресегна отново към мен, някогашният равин ми изкрещя да се дръпна назад. Замахна и довърши смъртта на Ури с такава бързина, сякаш брадвата му бе направена от светлина. Може би Гавраил, който бе господарят на огъня и отмъщението, наистина крачеше до него.
След като уби младия воин, Мъжът от долината коленичи до него и изпя нашата песен за мъртвите; мнозина казваха, че това е единствената молитва, която той отправял към Бог. Пееше, изпаднал в транс. Когато се надигна, видях, че по тялото му са изписани буквите на името на Всемогъщия, защото той бе последният от десетимата.