Някога е бил равин и учен човек, мъж на вярата. Сега бе избраният за тази ужасна задача. От всички десетима воини той бе най-суровият, най-безстрашният, защото ненавиждаше човешкия род. Нищо не можеше да го докосне, нищо не можеше да го нарани.
В този миг не бях сигурна дали ще бъде нашият убиец или нашият спасител. Децата бяха застинали на място и го наблюдаваха ужасени. Момчетата познаха баща си и го повикаха, но той не отговори. Взираше се в мен и в този миг видях мъжа, който някога е бил, онзи, който щеше да стане отново, когато влезеше в отвъдното и се преклонеше пред Създателя на всичко.
— Оставям децата си на теб — каза той с пресипнал глас. — Където и да отидат, жена ми ще бди над тях.
Дори сега нея бе забравил и нея бе оставил на зверовете, които я бяха погубили. Ако беше друг мъж, може би щеше да дойде с нас и да се скрие от този ад. Но той търсеше смъртта от толкова дълго, че не можеше повече да чака. Най-накрая щеше да се срещне с нея, брадвата му бе готова да се вдигне, защото това бе единственият начин да спечели битката, която водеше със себе си.
Издиша в дланта си, после взе ръката ми в своята и ми каза какво трябва да направя. Изтичах при онези, които ме чакаха. Впуснахме се към цистерната и заслизахме възможно най-бързо по стъпалата. Пред нас имаше само тъмнина, а под нас — екота на водата. При входа на пещерата казах на Ревка да целуне ръката ми, защото това ми бе наредил да направя Мъжът от долината. Това бе последният дар на зет й. Нешама, дъхът на душата на дъщеря й, се бе върнал при нея, за да я запази тя за вечността и да я отнесе с нас, където и да отивахме.
Стъпките ни отекваха, докато слизахме надолу, но само в нашите уши, защото не бе останал никой, който да ни чуе. Чувствахме мълчанието на мъртвите, но то не ни последва. В цистерната се разнасяше само безжизненото ехо на спокойната вода, която се плискаше в скалите под нас. Щом стигнахме до дъното, бялата мазилка по ръба на кладенеца проблесна и ни показа пътя. Изглеждаше така, сякаш звездите бяха паднали под земята.
Влязохме във водата и се скрихме от смъртта. Там бяхме на шестнайсетия ден от Нисан, деня на Песах, когато настъпи утрото.
Жегата от огньовете се спускаше над земята. Ангелът на смъртта прелетя над нас, но ни подмина. Заспахме до кладенеца, защото бяхме изтощени след часовете във водата, в които се държахме за острия ръб, докато пръстите ни прокървиха. След това излязохме от цистерната, за да си отдъхнем и да не потънем. Лежахме там, косите ни се влачеха още във водата, пръстите ни боляха, туниките ни бяха подгизнали.
Може би сънувахме, че умрелите се реят някъде наблизо, защото те ни нашепваха тайните си през нощта. Бяхме толкова близко до смъртта, че ги чувахме така, както е възможно да чуеш вятъра по време на буря, дори когато си се затворил някъде на безопасно място. Когато се събудихме, се изумихме, че още сме живи. Водата бе измила черната пепел от телата ни и виждахме лъчите светлина, които влизаха отгоре, защото бе сутрин и бе настъпил още един ден.
Спогледахме се с тревога, когато чухме приглушени гласове. Помислихме, че са гласовете на мъртвите и вероятно сме сред тях, просто не бяхме разпознали отвъдното. Сигурно и ние бяхме умрели, но още не осъзнавахме, че сме напуснали телата си. Колебливо сведохме глави.
Леви и Ноа се уплашиха, че демоните идват за нас, защото ги бяха срещали и преди. Хванаха се за ръце, готови за ужасите, които ги очакваха. Йехуда твърдеше, че Краят на дните е настъпил и че неговите хора ще се надигнат от гробовете си и от планината, където бяха разпръснати костите им, и скоро ще се присъединят към нас. Започна да се моли, обърнал лице към Йерусалим; макар да бяхме под земята, можеше да отгатне посоката на свещения град по лъчите светлина, защото слънцето се бе издигнало над цистерната.
По стълбището се разнесоха стъпки, приближаващи все по-близо до мястото, където ние очаквахме съдбата си. Шумът ме накара да се замисля за конете на царя, които стъпвали безпогрешно по тясната змийска пътека, защото нямали друг избор, слепи за опасността, която ги обграждала.
Четирима войници от легиона дойдоха при нас. Щом ни видяха, се спряха потресени. Единият сграбчи Йехуда за ръката и го изправи. Скочих веднага, за да го защитя. Косата ми бе с огненочервен цвят, кожата на лицето ми бе опръскана с приличащите на кръв петънца, които носех по рождение, и с нови — от кървавото заколение над главите ни.