Войникът отстъпи назад. Може би вярваше в духове.
— Какво си ти? — попита ме той. Говореше латински.
Престорих се, че не съм го разбрала.
— Вие живи ли сте? — попита отново мъжът.
И тогава разбрахме, че наистина сме живи, защото той ни виждаше и бе от плът и кръв, облечен в бялата туника на легиона, носещ копие, което бе готов да използва срещу нас. Но копието остана в ръката му, защото мъжът не знаеше какво сме, а духовете не могат да бъдат убити с оръжия, направени от хората.
Ако обстоятелствата бяха различни, със сигурност щяхме да бъдем заклани, но сега войниците изглеждаха много объркани. Идваха отгоре и явно бяха видели стотиците тела, кладата, на която бяхме изгорили всичко, което притежавахме и което някога бяхме.
— Какво се е случило с останалите? — попита същият войник.
Предполагах, че са пленили и други оцелели, някои, които се бяха укрили в стаите си или бяха избягали през стената.
— Претърсихме навсякъде и не открихме живи. Всички са мъртви — продължи той.
И тогава осъзнахме, че сме единствените оцелели и само ние можехме да им разкажем историята ни.
Изправиха ни и се втренчиха в нас, боейки се, че може наистина да сме духове. Уважението им бе отражение на техния страх. Имахме кръв по стъпалата и по дланите си. Един от войниците донесе въже, за да ни завърже, но онзи, който ни бе проговорил пръв, го спря.
— Къде ще отидат? — каза той. — Могат ли да избягат някъде?
Последвахме войниците, свели очите си към земята. Слънцето светеше силно, но ние бяхме подгизнали от времето, прекарано в цистерната, и от косите и от туниките ни се стичаше вода. Приличахме на създания, извлечени с мрежа от дъното на река, бледи риби, които бяха изплували от водния ад.
Мирисът на изгоряла плът бе силен и задушаващ. Мнозина от войниците бяха закрили устите и носовете си, лицата на много други бяха побледнели до смърт. Навсякъде летяха мухи, а над нас имаше облаци от гарвани и хищни птици. Римляните бяха подготвени за битка и не си бяха представяли, че ще бродят из поле с мъченици. Деветстотин души, изклани, изгорени. Най-ужасната гледка бяха децата и жените, майките, прегръщащи бебетата си, пчелите, жужащи край тях, сякаш останките им бяха подсладени от меда на невинността им. Такава смърт бе позор за легиона и войниците не се радваха на победата си. Мъжете, които се бояха от духове и призраци, се струпаха в края на площада, когато ни доведоха. За онези, които се бояха от боговете си, бе грях да стъпват по тази земя.
Сведох глава пред легиона, не за да ги почета, не като тяхна пленничка, а просто защото не можех да понеса да погледна лицата на тези, които бяха воювали срещу нас. Децата направиха същото и след миг и Ревка ги последва, макар да знаех, че за нея е оскърбление да се преклони пред римляни. Надявах се, че няма да ме обвини за това. Аз поне не се винях. Оставях присъдата на Всемогъщия. Имахме причина да вървим напред, имахме и какво да загубим. Все още се намирахме в света, който познавахме, онзи, в който се бяхме вкопчили, независимо че бе изпълнен със скръб, света, който нашите предци бяха създали.
Силва, великият пълководец, дойде при нас. Войникът, който ни бе намерил, ни погледна и ние паднахме на колене.
Сведохме очи към земята. Все пак виждахме сянката на Силва; той бе силата зад обсадата, пълководецът, издигнал стената и рампата, онзи, който бе унищожил нашите хора. Бе невъзможно да се разгадае поведението му — дали щеше да ни посече сам, да заповяда да ни разпънат на кръст или да ни остави на чакалите. Паниката туптеше в гърлото ми. Треперех от студ, макар да бе горещо и въздухът да се носеше в плътни червени вълни, докато слънцето се изкачваше все по-високо в небето.
Изпод спуснатите си клепачи хвърлих бърз поглед към Силва. Бе висок мъж, с тъмна кожа и строго лице. В него обаче имаше нещо повече от мускули и сухожилия. Той бе безмилостно чудовище. И същевременно, колкото по-дълго ни изучаваше, толкова повече се убеждавах, че ако искаше да ни убие, отдавна щеше да го е направил. Пълководецът не се появяваше често сред обикновените хора и това, че бе дошъл да ни огледа лично, ме караше да мисля, че може би бяхме по-важни, отколкото предполагахме. Може би имахме нещо, което той искаше.
Ревка държеше Арие в прегръдките си, а аз — Йона. Силва може би реши, че новороденото момиченце е ангел, причината за нашето спасение, защото ми нареди да се изправя, за да я огледа по-добре. Тя беше само на няколко дни, не пратеник с криле, а обикновено човешко дете с къса и нежна сребриста коса. После очите на Силва се спряха върху мен, обходиха червените петънца по кожата ми, косата ми с цвета на огненото дърво, потъмняла от водата в цистерната; някои от кичурите ми сякаш бяха покрити с кръв.