Отвърнах смело на погледа му. Напомни ми за леопарда, който бях видяла някога в пустинята — животното можеше да ме убие и погълне, ако не се бях изправила на скалата, за да изглеждам по-висока, и не бях размахала шала си, ръмжейки, сякаш самата аз бях страшен звяр.
Чух как един от хората на Силва каза, че сме обикновени курви и заедно с копелетата си заслужаваме единствено да умрем. Каза, че макар косата ми да е с цвета на роза, съм просто плевел и трябва да бъда изтръгната и изпепелена. След това се изплю и плюнката му падна върху мен. Говореше гръцки. Разбирах го, защото Шира ме бе научила на този език. Войникът предложи хората му да се погрижат за нас; не си струвало да се хабят гвоздеи и дърво, за да ни разпъват. Просто щели да ни хвърлят от стената, за да се отърват от телата. Той сам щял да се заеме.
Винаги има един миг, в който нещо започва и нещо свършва. Чувствах тежестта на дъщерята на Шира в ръцете си, дар и бреме, вече мое дете.
— Плевелът ще нахрани животните по-добре от цветето — казах аз на гръцки.
Гласът ми прекъсна разговора на мъжете. Силва се обърна, изненадан, че знаех този език и че се бях осмелила да говоря пред него.
Продължих на латински, защото Шира ме бе научила и на езика на империята.
— Цветето живее кратко, само миг, плевелът може да те мъчи цяла вечност.
— Какво е станало с твоите хора? — попита Силва. — Къде е водачът ви?
Повдигнах брадичка и огледах пълководеца, който ни бе унищожил. Беше мъж като всички други. Какво щеше да направи, ако се озовеше пред лъв без копието или меча си, за да се защити? Това бе моята тайна и моята сила: бях говорила с лъв и бях оживяла, защото му бях казала, че му принадлежа. Дадох му името си и в замяна той бе станал мой.
— Убит е — казах аз. — Лежи сред останалите мъртви.
— Как може да е убит? — поиска да узнае Силва. — Още не бяхме преминали стената, а мъртъвците бяха навсякъде.
— Тя не знае нищо — обади се рязко неговият помощник. — Откъде ще знае нещо за водача им или за плановете му?
Мъжът ме погледна. Виждах в очите му какво смята да направи с мен, преди да ме убие.
Извадих ножа на Бен Симон. Той проблесна, докато прерязвах плътта си. Протегнах ръката си и оставих кръвта ми да капе в пясъка. Сред войниците се разнесе шепот. Сега осъзнах, че в пустинята бях правила разрези в краката си не толкова, за да броя изминалите дни, а за да си припомням, че съм жива.
— Елеазар бен Яир бе мой роднина — обявих аз. — Познавах го по-добре от всеки, защото ми бе братовчед. Аз съм Шира, най-близката му сродница. Само аз мога да ви разкажа историята на тази крепост.
В този миг, в който промених името си, промених и съдбата си.
— Ще ви разкажа какво се случи — обещах аз. — Ще ви дам истината и вие ще можете да кажете на целия Рим какво е станало тук. В замяна ще поискам само една услуга.
Някои войници се разсмяха. Почувствах как смъртта мина наблизо и се взря в мен с безбройните си очи. Вече знам със сигурност, че очите й са студени и могат да вледенят всяко сърце. Придърпах плаща на убиеца около себе си, за да избегна в зора на малах ха-мавет. Спомних си за леопарда, който бях прогонила в пустинята, за лъва, до който бях легнала, и за другия, който бях освободила от оковите му. Оттогава носех нашийника му увит на ръката си, като гривна и символ. Някои казват, че лъвската кръв притежава силата да убеждава царе и владетели. Свалих нашийника и го вдигнах високо. Лъвът се бе борил, докато бе пленен, и по кожата ми още имаше от неговата кръв.
— Знаеш ли какво е това? — попитах аз.
Неколцина от войниците веднага разпознаха нашийника и отстъпиха назад, поразени. От деня, в който лъвът бе избягал, сред римския лагер се носеха слухове, че причина за бягството му е някаква зловеща магия.
Силва пристъпи към мен и взе нашийника, после се върна на дървената платформа, на която стоеше. Огледа го и видя, че е белязан със знака на Десетия легион. Личеше си, че е изненадан, макар изражението му да бе все така неразгадаемо. Направи ми знак да приближа към него. Разпознах жеста, същия, който използваше и баща ми, когато искаше да го последвам — сякаш махаше на куче. Но кучето често го бият, след като изпълни задачата си, затова останах на място. Все още не желаех да се предам и да приближа пълководеца.