Когато Бен Симон ме призовеше, тичах при него като покорно куче, но сега поне бях куче, което избира само своя господар. Позволявах му да ме обладае така, както го правят кучетата, а после се любехме като лъвовете, лице в лице, преплели тела. Когато кажеше, че трябва да си върви, не го пусках. Задоволявах всяка негова прищявка, предлагах му всяка ласка, за която копнееше, само и само да го убедя да остане. Изгарях, когато бях с него, пламтях и се разтапях в обятията му, а телата ни се извиваха в мрачна плетеница, защото се бяхме превърнали в зверове, за които това бе единственият начин за общуване. Солени сълзи пареха очите ми, но така и не падаха. Любовта ни бе разрушителна. Когато се почувстваше унизен от собствените си дела, Бен Симон започваше да сипе обиди срещу ми, после ридаеше и отново ме сграбчваше в обятията си. Не можех да му се наситя, защото знаех, че в мига, в който ме оставеше, щеше да се върне при семейството си. Той принадлежеше на тях. Никога не ме бе лъгал по този въпрос. Щях да наблюдавам следите от стъпките му, когато си отидеше, и да го оплаквам още преди да се скрие от погледа ми.
Това бе времето, когато си припомняхме преосвещаването на Храма, след отблъскването на сирийците, когато Адонай позволил маслото от един-единствен ден да гори в продължение на осем нощи, за да почетем нашата вяра и нашия триумф. Но сега Храмът бе изгубен за нас и нашето масло гореше сред виещ се черен дим. Скалите бяха пещта ни, а пламъците се издигаха от малкото криви клони, които успявахме да открием. Сипеше се блед дъжд, който пръскаше в огъня, и това превръщаше готвенето в почти непосилна задача. Щяхме да пируваме с месото от гълъба, който бях уловила с шала си. Създанието пееше тирр, тирр, прекрасна песен, звучеше като любовен призив. Вдигнах очи към един миртов храст и видях, че партньорката на гълъба го чака там. Сезонът, в който гълъбите мигрираха на юг, вече отминаваше и се запитах дали тази гълъбица, стояща върху клончето, ще отлети сама или ще остане, за да оплаква половинката си. Помислих си за думите, които Соломон бе казал на любимата си: О, хубава си, мила моя, хубава си! Имаш очи гълъбови.7
Видях печал в черните очи на гълъбицата, кацнала върху храста, както и нежност, каквато не бях съзирала никога у човешко същество. Пристъпих към самотната птица, питайки се дали трябва да я убия, за да я освободя от самотата, но тя изпърха до по-висок клон. Бледите й пера блестяха под слънчевите лъчи и осъзнах, че създанието е прекалено красиво, за да го унищожа.
Тази вечер малко вода щеше да изпълни ролята на вино, защото нямахме грозде, нито пък време да оставим дивите смокини, които откривахме от време на време в пустошта, да ферментират. Бях свикнала с начина, по който живеехме, и откривах утеха в тишината. Научих се да обичам миризмата на пустинята нощем, едновременно благоуханна и груба. Ходехме от място на място, водени от възможността да открием вода, следвахме следите, оставени от пъдпъдъците. Продължавах да живея отделена от останалите, за да може Бен Симон лесно да идва при мен, когато съпругата и децата му заспиваха. Веднъж, когато той беше отишъл на лов, баща ми дойде при мен и ме попита дали желанието ми е да бъда „зона“. Все едно ме зашлеви. Сравняваше ме с проститутките, които живееха в покрайнините на Йерусалим и бяха готови да вдигнат полите си за всеки, който им предложеше пари, дори за римските войници.
— Ако съм такава, то ти си причината за това — осведомих баща си, мъжа, който бе убил толкова много хора със закривения си кинжал, който ме бе пренебрегвал и се бе държал с мен като с куче, който без колебание ме бе довел в пустинята, където не бих могла да имам друго бъдеще, различно от онова, което той вече ми беше предопределил.
11
Спрях да броя дните. Не изпитвах желание да бъда никъде другаде, въпреки че все още нямаше и следа от брат ми или пък от крепостта на еврейските бунтовници. Жегите отминаха, а дъждовете зачестиха. Скоро в нехалим щяха да се оформят малки езерца; а от дефилетата между скалите щяха да се посипят водопади с мънички, блестящи дъги сред капките им. Бях като леопард, който броди из пустинята и мисли единствено за оцеляването си и за това от какво има нужда, за да преживее още един ден. Виждах следи в пясъка, но винаги от една-единствена котка, никога от две, ловуващи заедно. Леопардите са единаци до такава степен, че дори и когато срещнат представител на противоположния пол, започват да пищят, защото са привлечени един към друг, но въпреки това си остават врагове. Нямат нищо общо с лъвовете, които се обвързват за цял живот и спят прегърнати.
7
От Книга Песен на песните от Соломона. гл.1,14. Всички цитати от Библията са по изданието на Св. Синод, 1993 г. — Б.пр.