Синът ми е спокоен и безстрашен. Той е умно момче, говори четири езика, но се измъчва от кошмари. Нормално е след това, на което бе станал свидетел, въпреки че никога не се оплаква. Открих, че не спи добре, понеже понякога нощем ставам и го намирам да седи буден в мрака. Сънят е още непозната страна за мен, както и за сина ми. Може би баща му го посещава в сънищата му, както моят идва при мен. Все още притежавам плаща на убиеца, онзи, за който казват, че е изтъкан от паяжини и може да те скрие от очите на враговете ти. Простих му и се надявам, че там, в отвъдния свят, той също ми е простил, защото и аз не съм безгрешна. Ако застана пред него някой ден, ще му отдам почитта си, понеже той ме е дарил с живот и винаги ще съм му признателна за това.
Всяка година в деня, в който крепостта падна, разказвам онази част от историята, която не разкрих на Силва, въпреки че децата ми я знаят наизуст. Как войниците бяха пленили лъва, как го държаха в окови и го измъчваха, как той лежеше в калта, докато не бе освободен и не избяга в пустинята, където броди и досега, самотен.
Казвам им, че лъвът не е цар на нищо, освен на собствената си свобода. Независимо дали ще се въздигне или не Третият Храм, дали хората ще строят дворци или ще унищожават градове, лъвът е този, който ще трябва да се бори за земята си от камъни. Всичко се променя, защото такъв е светът, из който бродим. Но някои неща са постоянни, дори след като са изчезнали. Разказвам на децата, че преди имахме хиляди гълъби и ги пуснахме да полетят свободни, но ако погледнем към небето, още можем да ги видим, въпреки че са много далече оттук.
Всяка година в месеца Нисан с Йона отиваме до реката в нощта преди празника, който чества излизането на народа ни от Египет, пътуване, което се надяваме някой ден да извървим отново, когато Йерусалим пак стане наш. Пътуването ни ще бъде дълго.
Тази година празнуваме Благословията на слънцето, защото величествената сфера е на същото място, на което е била по време на сътворението, когато Бог е създал доброто и злото, насищайки света ни и с двете, в същия час, в който е сътворил света и ни е извел от мълчанието, за да можем сами да правим избор. Яздим бялото магаре, което гледаме в обора. С Ревка се грижим добре за животното, за да е готово, ако трябва да заминем внезапно нанякъде. Нашият народ никога не е сигурен кога ще му се наложи да напусне мястото, където живее. Всичко ценно и важно носим със себе си и е най-добре да не се привързваме много към дребните неща.
Йона е красиво дете, въпреки че със светлата си коса и сивите очи не прилича изобщо на майка си. Но също като нея е привлечена от водата. Нямаше да мога да я удържа, дори да се опитах. Като малка я намирах да си играе във фонтана в двора ни, сред рибите. Те не се разбягваха, а се събираха около нея, както гълъбите някога идваха при мен. Водата бе нейната стихия, която тя споделяше с Шира. Майка й бе направила всичко възможно, за да доведе това момиче в света, макар да бе прекалено рано, за да бъде в безопасност. Шира кървеше толкова силно след раждането, че нямаше да оживее дори ако Ангелът на смъртта не вървеше сред нас в онази ужасна нощ. И двете знаехме, че ще стане така, след като изпи отварата от седефче и застана над пушека, за да предизвика преждевременното раждане. Тя отдаде живота си, за да може Йона да има свой. На тези, които казват, че Вещицата от Моаб никога не е обичала никого и е била егоистка, мислеща единствено за своята съдба, мога да кажа само, че тя бе погубена от любовта, но и бе възродена от нея, и че остави нещо прекрасно на този свят — дете, което обича да стои под дъжда.
Босите ни крака потъват в калта, докато изминаваме пътя си към водите на Нил. Реката е мастиленосиня. Има остри, зелени тръстики и из въздуха се носи ароматът на балсам. Жените перат дрехите си и ги оставят да съхнат върху камъните по брега. Мъжете дърпат лодките си, повдигат ги на раменете си и по песъчливите пътеки ги отнасят навътре на сушата. Вървим, докато забележим сенките на сребристите риби да плуват покрай нас. Докато здрачът се спуска, запалваме свещ върху лотосово листо, което се понася по течението, а ние го гледаме как изчезва в мрака. Това е причината, поради която сме тук: за да благодарим на нашите майки. Те ни наблюдават от мястото, където някога ще отидем и ние, когато се присъединим към тях в света, който очаква всички ни.