Веднъж видях леопард, макар подобна гледка да бе нещо изключително рядко. Бях се притаила зад скала, където гнездяха птиците, в очакване някоя от тях да се приближи достатъчно, за да се хвърля върху нея. Вдигнах очи и се озовах срещу дивия звяр. Имаше сивкаво-кафява козина на черни петна, беше голям и със сигурност достатъчно силен, за да ме убие. Сърцето заблъска в гърдите ми. Обзе ме яростно желание да живея. Изправих се върху скалата, смъкнах шала си и изкривих лице в зловеща гримаса. Червените ми коси се развяха зад мен, оголих зъби, а писъкът ми бе писък на леопард. Съществото вдигна очи и замръзна на място, след което побягна. Изчезна между скалите, а миг по-късно се втурна през равнината с такава скорост, сякаш летеше над земята. Разтреперих се, зашеметена от собствената си свирепост. Това бях аз сега. Звяр, който не се интересуваше от чуждия глад, а единствено от своя собствен.
Щях да съм щастлива, ако можех да живея така завинаги. Да чакам мрака и да бъда с Бен Симон, когато мога. Съдбата обаче ми бе отредила друго.
В края на месец Кислев, когато в небесата се струпаха облаци, а нощите станаха мразовити, синовете на Сия се разболяха. Злочестината бе дебнела край нас всеки път, когато бяхме яли неблагословена храна или пили вода от тинестите локви. Бяхме оставили зад себе си място, където сега витаеха демони, и може би някои от тях ни бяха последвали през портите на Цион. Децата бяха очарователни момченца, винаги готови да ми помогнат, когато отивах да търся дърва из клисурите, поне докато майка им не се възпротиви и им забрани да идват с мен. Попитах дали мога да помогна с нещо на болните, но Сия ме осведоми, че не мога да направя нищо. Те не бяха мои деца, каза ми тя. Видях сянката на мъката върху лицето й, но не предложих да я сподели с мен, защото самата аз бях спомогнала за отчаянието й. И тя, естествено, не ме искаше край себе си.
Ден след ден кожата на момчетата гореше от треската, въпреки че времето бе станало по-хладно. Скоро децата започнаха да хриптят, когато се опитваха да дишат. Кожата им бе изпъстрена с бледочервени петна. Можех да чуя как Сия ридаеше, когато откажеха да ядат супата от фий, която им предлагаше. Тя плачеше и се молеше на Адонай да вземе нея вместо децата й. Дълбоко в сърцето си желаех същото. Беше отвратително, но бе истина. Срамувах се от себе си, но въпреки това исках да я няма. В такъв човек ме бе превърнала ненаситната ми страст. Сега, когато се замислех кой от нас щеше да умре пръв, предполагах, че ще бъде тя.
Ако не си жесток в пустинята, няма как да оцелееш. Това беше нещото, което си повтарях и в което вярвах. Аз не бях магаре или невинно момиче, или разтревожена майка, или момченце с треска. Бях червенокоса жена, която бе гледала леопард в очите. Бях жена, говореща с козите сред скалите.
Бен Симон седеше край децата си и ги наблюдаваше, а чертите на суровото му лице се бяха променили заради тревогата. Отидох при него, поклоних се и го помолих да се погрижа за децата му. Устните му се извиха в лека усмивка и той ме погали по косата, но каза, че техният живот сега е в Божиите ръце, не в моите.
Сия ни наблюдаваше с пребледняло лице.
— Нека да ти покажа какво мога да направя — настоях аз.
Само този ден улових три диви кокошки и ги сготвих на огъня. Открих вода в едно поточе, което подхранваше египетска смокиня, и набрах обагрените в оранжево плодове. Приготвих гъста и хранителна супа за момчетата, след което нарязах смокините на тънки, хладни резенчета и ги поставих върху горещите им, напукани устни.
Сия не можеше да ме укори за това, което правех, и нямаше друг избор, освен да кимне безизразно и да приеме даровете ми. Бях усвоила правилата на оцеляването. Превърнах го в мое призвание и мое изкуство, за разлика от баща ми, който прекарваше времето си, отправил отнесения си поглед към Йерусалим, докато цветът на небето се променяше от бял към син. Той, човекът убил дузини римляни, бунтовникът и ренегатът, бе победен от Юдея, от вятъра и глада и се бе превърнал в безпомощен старец. Сега, когато децата се бяха разболели, бе ужасен и по цял ден се молеше на Всемогъщия. Не че го беше грижа за момчетата, тревожеше се за собствената си тленна плът. Заяви, че демоните можели да се прехвърлят от тяло в тяло само чрез докосване или дихание. Извърнах се, отвратена от него. Когато поиска да му донеса вода, за да си измие ръцете, му казах да си намери сам, да копае в пясъка, също както бях направила аз.
Беше ме грижа само за един мъж, за онзи, който се бе изправил очи в очи срещу лъва. Само дето се страхувах, че той е твърде мекосърдечен и е решил да се върне при съпругата и семейството си. Бе спрял да идва при мен през нощта. Треперех сама в своята пещера. Раздирана от страдание, го наблюдавах иззад скалите. Той седеше край децата си до огъня, разпален с клони, които аз бях събрала, ядеше супата, която аз бях приготвила, пиеше водата, която аз бях изкопала изпод смокинята. Грижех се за тях, за да бъдат заедно. Веднъж го видях как взе ръката на Сия в своята голяма длан и я притисна към устните си. Имаше правото да го стори, защото тя беше негова съпруга, но въпреки това изгарях сред огнената омара на ревността. Не можех да ям от супата, която бях сготвила. Не пих от водата, която бях открила под корените на смокинята.