Името, което бяха дали на своя оазис, беше Сехаха, нашата дума за скрито убежище, защото къщите им бяха скрити от широките листа на старите палмови дървета. Те бяха дошли в пустинята като истински религиозни хора, изоставяйки уредения си живот в Йерусалим. Есеите бяха предрекли падането на Храма и бяха избягали на това място в очакване на Края на дните, за да прекарат последните си часове в молитви и за да могат техните преписвачи да работят над своите пергаменти, които да запазят прозренията им чак до деня, когато царството на хората щеше да достигне до неизбежния си край. Есеите забраняваха почитането на идоли, също като нас, но бяха далеч по-стриктни в спазването на каноните и отказваха дори да докоснат монета с изображение върху нея. Те вярваха, че никой сред хората не може да бъде цар, но въпреки това не биха вдигнали ръка, за да се сражават със своите потисници. Твърдяха, че съдбата им е в ръцете на Адонай и следователно стрелите и копията са нещо безсмислено. Бяха чада на мрака и на светлината, а единствената им земна битка се състоеше в това да вървят по пътя на светлината и да почитат онзи, който познава всинца ни, Елохим.
Видяхме рушащите се руини на техния акведукт, както и разположения под един водопад вир и пихме ненаситно, въпреки че водата бе пълна с останки от поселището, разрушено от римляните: газени лампи, счупени стъкла, глинени мастилници, купища острака — керамични чирепи, използвани за писане. Тук все още бяха останали високи дъбове и дафинови дървета, които да ни дарят със своята шарена сянка, но всичко, създадено от човешки ръце, беше разрушено. Изпопадалите дървени греди, изсечени от палмови дървета, както и листата, използвани за покриви на къщите, бяха почернели и овъглени от огъня. Бродих сред останките на стаята, в която бяха преписвали ръкописи, и подритвах разпилените по земята рафтове и колони. Останки от свитъците, изработени от козя кожа и папирус, лежаха в калта, загниващи и разпадащи се на парчета. Минах по калдъръмените пътища, за да видя ритуалните бани, обградени с широки, измазани с хоросан стъпала. Сега в тези бани имаше змии, свили своите гнезда край пълните със зловонна вода басейни.
Най-накрая стигнах до купчини кости, останките на вярващите. Въпреки че бях недостойна, раздрах изпокъсаните си дрехи в знак на почит и траур и промълвих молитва за мъртвите. Нека Неговото величаво име бъде почетено. Благословен да бъде Той, вовеки веков.
Върнах се при огъня, който баща ми беше разпалил. Прекарахме нощта в този оазис сравнително спокойни, защото знаехме, че римляните ще избягват мястото, населено с духовете на онези, които бяха посекли; от друга страна, уплашените чакали можеха да бъдат привлечени към нас, ако телата ни излъчваха миризма на страх. Знаехме, че животните бяха идвали тук и преди, тъй като костите на мъртъвците бяха разпръснати толкова надалеч, че не можахме да ги съберем, за да ги положим в каменен сандък, както подобаваше. Двамата с баща ми се споглеждахме и може би сега всеки виждаше другия в различна светлина, докато звездите сияеха в небето, а костите проблясваха край нас. През тази нощ така и не се заяде с мен. Наместо това ми каза, че трябва да поспя първа, а той ще остане буден, за да ни пази от зверовете, които могат да ни заобиколят. Това беше първият акт на загриженост, който някога бе проявявал към мен.
Рано на другия ден продължихме по пътя си. Може би ангел ни водеше напред в нашето пътуване. Поехме на юг, в посоката на изворите. Това беше мястото, където есеите от Сехаха бяха идвали, за да вземат вода за селището си. Завихме по пътека, обградена с дървета калина. Изгладнялата коза дъвчеше бодливите, кафеникави листа. Още по-нататък измежду скалите започна да се подава зеленина. Във ветреца, който ни обгърна, се долавяше ароматът на балсам и леката, почти недоловима миризма на вода. Внезапно разпознах звука, издаван от пчелите. Бе минало толкова много време, откакто за последно бях чувала тяхната медена песен, че усетих как сърцето ми трепна от радост. Бяхме се натъкнали на оазис, изпълнен с уханието на пролет и с огромни, стари палми, извисяващи се над главите ни. Въздухът бе хладен и благоуханен, тъй сладък, сякаш пристъпвахме в облак, изпълнен с ароматите на смирна и кориандър. Най-накрая срещнахме и хора — група есеи, установили се тук в очакване на Съдния ден.