Техните лози и градини изглеждаха невъзможно ярки на фона на нажеженото до бяло небе. Красотата на света изригна с растящата си зеленина навсякъде край нас. Пред очите ни се разстлаха поля, засадени с жито и лен, които блестяха в жълто и златно, озарени от слънцето. Чухме звука на завързаните по дърветата с черно въже камбанки, които звънтяха с всеки повей на вятъра. Край нас се издигаха дузини черници и маслинови дървета, ограден с камъни кладенец, както и горичка от шамфъстък, чиито листа караха омарата да изглежда зеленикава. Под сянката имаше кошара с четиридесетина кози, а още толкова овце дремеха на слънце.
Мнозина от есеите бяха свещеници, някои живееха без жени сред варовиковите скали, а техните пещери бяха обозначени с мезузот, кутийки, съдържащи свитъци с молитви към Господ. Тези мъже бяха твърде чисти, за да имат досег с изкушенията на плътта, но тук имаше и такива, които бяха дошли със своите дъщери и съпруги, жени, облечени в дрехи от бял лен и забулени през цялото време. Бяха отседнали в големи палатки, заедно със семействата си, някои от тях — избягали от Сехаха, а други — пристигнали наскоро от Йерусалим, след падането на Храма.
Хората ни зяпаха, докато крачехме през селото им. Тук имаше общи каменни къщи, ритуални бани и библиотеки, където учените им мъже се посвещаваха на своите документи, разделени на групи от по трима души, за да могат да се трудят ден и нощ над свитъците от папирус или животински кожи. Може би баща ми и аз изглеждахме като демони с тела от пясък наместо от плът. Очите ни ги наблюдаваха сред мръсотията, полепнала по лицата ни. Сплъстената ми, кървавочервена коса се спускаше по гърба ми, толкова дълга, че стигаше до под кръста ми. Някои от жените примигнаха, когато ме видяха, но никоя не ни се присмя. Сектата вярваше в толерантността и милосърдието във времена, за които смятаха, че са последните ни дни на тази земя. Това, което принадлежеше на някого, също така принадлежеше и на неговия съсед.
Жените дойдоха при нас, за да ни поздравят. Платът, който тъчаха на становете си, бе толкова лек и ефирен, че полите на дрехите им се вееха покрай телата им при най-лекия повей. Самата аз копнеех за малко ленен плат, в който да загърна тялото си, за да не може никой да ме види. Може би така щях да устоя на неумолимото Господно сияние, когато Той откажеше да ми прости за нещата, които бях сторила.
Въпреки че тези свети хора бяха изгубили толкова много под яростта на римските мечове — разказаха ни, че поселището в Сехаха е било завладяно и разрушено още преди падането на Храма, — есеите отказваха да носят кинжали, защото ги възприемаха като обида към Господното величие. Баща ми бързо взе решението да не им казва, че е един от сикариите. Тези хора смятаха, че сикариите са на страната на мрака, змии в човешки облик, които се опълчват на волята на Адонай. Споделихме единствено, че сме от многото прокудени от Йерусалим, клети баща и дъщеря, превърнали се в скиталци. Когато заговорихме за майката и децата, които пътуваха с нас и бяха поразени от треска, жените на есеите проявиха състрадание и бързо обещаха, че ще ни помогнат. Една от тях се представи като Тамар бат Арон и съпроводи баща ми до свещеника, наричан от последователите си Абба — баща и учител на праведните, хората изпълняваха желанията му не по задължение, а защото им доставяше радост да го правят.
Абба бе толкова стар, че се налагаше да го носят навсякъде със стол, нарамен от четирима яки мъже; Тамар ни прошепна, че е тъй свят, че трябва да седнем на шейсет протегнати ръце от него, разстояние, спазвано от всички жени, които освен това бяха длъжни да покриват главите си и да свеждат блесналите си погледи. Въпреки че жените не участваха в ритуалите на есеите, те бяха изключително щастливи от възможността да чуят словата на този велик човек. Друг свещеник от ранга на Абба би ни отпратил, твърде зает с молитвите си, за да си направи труда да чуе молбата ни. Или пък би се съгласил да ни изслуша единствено ако му бяхме донесли сребро в замяна на услугите му. Абба обаче смяташе, че всички хора са негови братя. Той бе следовник на учител от Галилея, който го бе научил, че мирът е единствената надежда за човечеството. Без него всички ние не бяхме нищо повече от чакали в пустинята.