Седящата до мен Тамар ми прошепна, че Абба имал десет съпруги и ги надживял всичките; сега прекарвал дните си във възхвала на Господ и в просвещаване на околните, относно пътищата на мира. Мъжете тук се молеха по три пъти на ден; сутрин, с лица, обърнати в посоката на Йерусалим, после по залез и още веднъж при падането на нощта. Те вярваха, че носят светостта в самите себе си, защото тялото на всеки човек е храм и всяка изречена молитва може да бъде чута от Бог.
Когато изрекохме молбата си, Абба даде на баща ми амулет против треска — свитък с молитва, скрит в метална тръбичка, която трябваше да бъде положена в ръцете на болните. Даде ни и благословено въже, което да завържем на възли в туниките на децата, за да ги дари с крепко здраве, а също така и ценна скилидка от тъмноморав чесън, който да прогони демоните. Трябваше да произнесем името на Адонай сто пъти над купичка с вода и над чесъна, сварен три пъти на горещ огън; после болните трябваше да изпият водата, докато се молят за Господното благоволение.
Дадоха ни изсушени фурми и ечемичени питки и ни позволиха да прекараме нощта в тяхното селище. Валеше слаб дъждец и земята скоро се покри с локви. Отведоха баща ми в един от общите домове, за да спи сред мъжете. Аз вързах козата си за един храст и отидох при неомъжените момичета, които ме гледаха с объркани изражения. Сигурно им приличах на див звяр. Когато махнах забрадката си пред тях, се стъписаха от възлите в косата ми и се заеха да ме разрешат с дървени гребени. После ме отведоха, за да се изкъпя в ритуалната им баня, където водата край мен почерня. Дори и аз можех да разпозная в това лоша поличба, но момичетата есеи се разсмяха и казаха, че светената вода е отмила всичките ми грехове. Техните хора вярваха, че потапянето във водите на ритуалните бани ги приближава до Господ, и затова се къпеха по няколко пъти на ден. Към банята имаше две стълбища — едно варовиково, по което се слизаше, и друго, по което излизаха пречистените, за да не се докосват до онези, които все още бяха нечисти. Истината бе, че когато излязох от водата, наистина се почувствах пречистена за пръв път, откакто бях напуснала Йерусалим. Косите ми бяха толкова червени, че пчелите дойдоха и започнаха да кръжат край мен. Жените на есеите се разсмяха.
— Явно насекомите са сметнали косата ти за поле с рози — каза една от тях.
Наложи ми се да избягам от рояка и да крещя на жужащите натрапнички, че съм жена, а не цвете.
Тамар ми даде чиста туника. Бе простичка и бяла, с връв от кози косми на кръста. Казах, че това е твърде скъп дар, но Тамар настоя:
— Земните притежания не значат нищо, защото ще бъдат безполезни в отвъдното. Човек не може да вземе нищо със себе си в Господния дом.
Миналото ми се виждаше като далечен сън. Намирахме се далеч от кланетата, на които бяхме станали свидетели в Йерусалим, и на няколко дни път от пещерите, в които бяхме намерили убежище. Това, което бях сторила и което бях опознала обаче, бе нещо повече от сън. Щом затворех очи, виждах какво лежи отвъд варовиковите скали и пътя, който бях обозначила с късове син плат. Можех да почувствам пулса в гърлото си и пристъпа на паника от това, че бях оставила Яхим бен Симон зад гърба си. Страхувах се, че връзката, която бяхме изковали между нас, щеше да изчезне, ако бях далеч от очите му. Може би той щеше да повярва, че съм била просто сън, от който се е събудил.
Чудех се какво ли биха си помислили домакините ни, ако знаеха истината за нас. Баща ми продължаваше да чака удобен момент и криеше тайните си. Той вярваше, че тези набожни хора са глупаци; беше убеден, че онези, които седят и чакат Края на дните, сами приканват този край да дойде за тях. Разбира се, бе неизбежно да мисли по този начин. Всеки боец, който участва в някаква война, вярва, че е способен да промени онова, което ни е писано, че той, а не Господ, направлява съдбата си.
На сутринта, когато отново поехме на път, Тамар ме отведе в дома си и ми даде парче сирене, солено и бяло харис халав, което щеше да ни стигне, за да бъдем добре нахранени в продължение на няколко дни, както и малко изсушени сладки фурми. Тя имаше четирима малки синове, които явно не бяха свикнали с непознати, защото ме гледаха със зяпнали усти, докато майка им не ги отпрати.
— Трябва да внимавате при пътуването си — предупреди ме тя, когато останахме сами. — Наскоро имаше нападение над друго селище, Ейн Геди, оазис, където четири потока се събират във величествени водопади, а под един от тях се образува езерце.