Чувала бях за този оазис. Говореше се, че това е мястото, където цар Давид се бил скрил от враговете си. Там растял и Моринга Перегрина, цвят с магически сили, който позволил на Давид да пише своите изпълнени с непорочност песни. Край водопадите в Ейн Геди цъфтели акации и хинапови дървета, чиито оранжеви плодове привличали птици от Гърция и Египет, имало и горички с балсамови дървета, от чиято лепкава смола се прави тамян, по-ценен дори и от златото. Оазисът бил място на изобилие във времена на немотия. И точно заради това привличал неустоимо гладуващите. Нападателите дошли през нощта. Седемстотин човека били убити или пленени от сикариите, които нападнали складовете на селището. Есеите знаеха, че именно те са виновниците, защото хората били убити с тяхното запазено оръжие, закривените ножове, с които се твърдеше, че изтръгват душите на жертвите си. Крадците били отмъкнали всичко — жито, вино и вода — наред с живота на невинните.
Сърцето ми се сви, когато я чух да споменава сикариите.
— Убийците няма да ви открият, стига да сте внимателни — каза ми Тамар. — Ако видите, че някой ви доближава насред пустошта, скрийте се добре. Може би сега разбираш, че краят наближава. Със земя, омърсена от подобни предателства, ангелите със сигурност ще дойдат, за да ни отведат в Райските селения.
Кимнах, въпреки че знаех как според баща ми кинжалите, а не ангелите са отговорът на всяко предателство. Не споменах, че брат ми може да е бил сред нападателите на Ейн Геди. Побързахме да си тръгнем и докато се приготвяхме за път, един от мъжете дойде, за да ни предаде последно послание от Абба. Баща ми присви очи, но го изслуша, защото бе гост и най-малкото можеше да се престори, че има обноски. Аз успях да чуя думите му и побързах да сведа поглед. Когато пратеникът предаде посланието, баща ми му кимна за сбогом, но така и не му благодари. Такъв бе нравът му, мълчалив и груб; точно това, което очаквах от него. Направи жест с ръка към мен и аз тръгнах подире му като вярно куче, следвайки го на разстояние със сведени към земята очи.
Няколко от жените дойдоха да ни изпратят, махаха ни с ръка, пожелаваха ни „добър път“ и ми подвикваха колко съм хубава в новите си дрехи. Те не знаеха нищо за мен, освен малкото, което бях споделила, а голяма част от него бе лъжа. Имах чувството, че с баща ми също си бяхме почти непознати. Знаехме един за друг толкова, колкото есеите знаеха за нас. Чакаха ни доста дни път и макар баща ми да бе престанал да ме унижава и гълчи, нямахме какво да си кажем. Не знаех нищо за живота му, преди да се заеме със занаята на убиец, но бях чувала, че имал брат, който бил продаден в робство. Ако един мъж види брат си, овързан с въжета и влачен по калдъръмения път, дали след това очите му могат да виждат нещо друго? Ако десетима мъже са затворени в стая заедно с лъв и само един оцелее, в какво се превръща той? Ако жена с червена коса е мълчала през целия си живот, ще може ли някога отново да говори истината?
Вървяхме, но от време на време се обръщахме, за да хвърлим последен поглед към менящите се цветове на Соленото море. Все още можехме да видим платната на корабите, плаващи по него към страната Моаб, в която властваше суровият народ на набатейците. Твърдеше се, че Мойсей е погребан в тази плодородна земя, но все още никой не бе открил святото място, макар мнозина да го бяха търсили. Може би така бе най-добре — Мойсей държеше ключа за прекалено големи и страшни тайни, неразбираеми за обикновените хора, дар и бреме, прекомерно тежко, за да го поеме на плещите си нашият народ.
Ден след като изкачихме най-високите скали, морето се скри от погледа ни, потъвайки в земята, сякаш бе погълнато от нея. Вълни от унищожителна жега се надигаха там, където се намираше то, защото водите му бяха дори по-горещи от въздуха. Скоро обаче и тази гледка изчезна. Пристъпвахме бавно. Не мислех за това, че съм млада жена в пустинята, сама и пламтяща от страст. Отказвах да мисля и за дебнещи зверове или грабители. Но най-вече не си позволявах да мисля какво се е случило в лагера в наше отсъствие, как треската може да е пламнала като огън и да е изпепелила всичко, прескачайки от една жертва към друга.
Имахме благословията на Абба и неговите лекарства. Трябваше само да открием пътя си на обратно. Подтиквах баща си да върви, събирах сините късчета и следвах начертаната от тях карта, благодарна на брат си за неговия дар. Платът бе съдран. Някои от парчетата бяха отнесени от хиените или от вятъра, бяха останали само нишките, изтъкани от копринените буби, които по-късно се бяха превърнали в пеперуди. Един ден заваля проливен дъжд. Баща ми искаше да се скрием в близката варовикова пещера и да го изчакаме да спре, но аз настоях да продължим, въпреки че телата ни блестяха от водата, а дрехите ни бяха подгизнали. Той нямаше друг избор. Без мен щеше да се изгуби, защото само аз знаех посоката, която трябваше да следваме. Баща ми говореше все по-несвързано, постоянно се оплакваше, но дъждът най-накрая спря — не рязко, изведнъж, а някак плавно, така че първо ходехме между капките, а после сред свеж, прохладен въздух.