Жертвите често се нападат помежду си, превръщат се в затворен в кошара добитък, препиращи се, обезумели. Ние правехме същото. Сякаш не ни стигаше това, че се намираме под римска обсада, но бяхме във война и помежду си. Свещениците вземаха страната на Рим, а тези, които им се противопоставяха, биваха наричани крадци и разбойници — баща ми и другарите му попаднаха в тази категория. Данъците бяха толкова високи, че бедните вече не можеха да изхранват децата си, а тези, които се бяха съюзили с римляните, преуспяваха и ставаха все по-богати. Хората правеха доноси за собствените си съседи; крадяха един от друг и заключваха вратите си, ако на прага им се появеше някой в нужда. Колкото по-подозрителни ставахме, толкова по-лесно беше да ни победят, разделени на враждуващи лагери, макар всички да бяхме едно цяло, синове и дъщери на израелското царство, вярващи в Адонай.
1
В месеците преди падането на Храма всичко тънеше в хаос, докато се борехме срещу враговете си. Полагахме огромни усилия, за да победим в тази война, но както Бог е създал живота, така е създал и разрухата. Сега, в страховития червен месец Ав, гниещи трупове изпълваха дълбокото дефиле, разделящо града от мъжделеещата се в далечината Маслинова планина. Кръвта на хора и зверове оформяше тъмни езера на нашите най-свети места. Жегата бе загадъчна и неумолима, сякаш порочността на земята се отразяваше в самите нас, огледало за греховете ни. В най-тайните стаи на Храма златото се топеше; то изчезваше, откраднато от най-скъпото на сърцата ни място, за да не бъде видяно никога повече.
Нямаше дори и едничък полъх, който да раздвижи въздуха. Жегата се покачваше заедно с безредиците, надигаше се от земята, а тухлите, с които бяха павирани римските пътища, бяха толкова горещи, че изгаряха хорските крака, докато отчаяните търсеха сигурно убежище — конюшня, изоставена стая, дори и хладните камъни в някоя фурна. Войниците от Десетия легион, които следваха знака на глигана, забиваха своите знамена в руините на Храма, ясно осъзнавайки, че това ни осквернява, защото завира в лицата ни образа на животно, смятано от нас за нечисто. Самите войници също се държаха като диви глигани, дръзки, покварени. Те обикаляха из околността и убиваха млади петлета край синагогите, а това беше обида и проклятие за места, които бяха бейт кнесет и бейт тфилиа, домове за събрания и молитви. Кръвта на петлите омърсяваше нашите места за богослужение. Жените търкаха стъпалата със сапун от луга и ридаеха, докато го правеха. Бяхме осквернени, независимо от това колко усилено триеха или колко вода изливаха върху камъните.
С всяко оскверняване ние разбирахме предупреждението на легиона: Това, което правим с петлите, можем да го направим и с вас.
2
Една вечер над града се издигна звезда, наподобяваща меч. Можеше да бъде видяна нощ след нощ, непоколебимо ясна в небето на изток. Хората трепереха, уверени, че това е поличба, очаквайки това, което тя ни предвещаваше. Скоро след това източната порта на Храма се отвори съвсем сама. Тълпите се събраха, ужасени, сигурни, че бедствието ще пристъпи вътре. Портите не се отварят без причина. Мечовете не се издигат в небесата, ако ни очаква мир. Съседите ни започнаха да продават малкото ценности, които имаха, и се блъскаха по улиците, твърдо решени да избягат с оскъдните си притежания. Събираха децата си и напускаха Йерусалим с надеждата, че ще стигнат до Вавилон или Александрия, копнеейки за Цион дори при заминаването си.
Скоро в канавките, които във времена на внезапно наводнение се пълнеха с дъждовна вода, потекоха реки от кръв, спускащи се от Храма. Кръвта пищеше, ридаеше и проклинаше, защото пролелите я жертви не се бяха отказали лесно от живота си. Войниците първо посякоха бунтовниците, а след това започнаха да убиват на случаен принцип. Всеки, който имаше нещастието да мине покрай тях, попадаше в мрежите им. Хората биваха разделяни от семействата си, събирани направо от улиците. Така се стигна до вечерта, известна като Погрома на невинността. Всяка илюзия, че на молитвите ни ще бъде отговорено, се изпари. Колко от нас загубиха вярата си през онази нощ? Колко се отвърнаха от това, в което народът ни винаги бе вярвал? Едно десетгодишно момче бе оковано, а после разпънато на кръст, задето бе отказало да се поклони на войниците. Това момченце бе глухо и така и не бе чуло заповедта, но никой вече не се интересуваше от подобни неща. Бяхме застигнати от времена на омраза.