Когато пристигнахме, лагерът бе празен. Огнището си беше на мястото, както и кошницата, с която събирах мента и други растения. Там бяха и купите, в които ядяхме, и брадвата, с която разчиствахме трънаците по пътя си. Тънък пласт пясък покриваше всичко; спомних си за двете момичета булки, които Бен Симон ми показа и как се бе разплакал заради съдбата им. Може би в онзи миг бях паднала в плен на неговото заклинание. Бяхме откраднали времето си заедно, време, което изглеждаше безкрайно в мрака. Усетих как нещо остро прорязва гърлото ми. Не знаех, че е началото на мъката ми, докато баща ми не ми нареди да замълча. Бях започнала да вия като леопардите, внезапно и без да се интересувам от другите живи същества наоколо.
Открихме ги в усойната пещера, където бяха потърсили утеха и убежище в последните си часове. Бяха заедно, както се полагаше. Всички имаха по кожата си червените белези на болестта и бяха толкова изнемощели и отслабнали, че костите им пронизваха плътта им. Бен Симон бе поставил внимателно жена си и децата си на издадена каменна площадка, преди да се отпусне на земята до тях. Вените на ръцете му все още бяха сини, но те лежаха безжизнено, а кожата му бе студена. Паднах на колене и се вкопчих в тялото му, отчаяно търсеща някаква топлина. Долепих устните си до неговите, но там нямаше дъх, нямаше живот. Усещах само вкуса на отвъдното.
Не помръднах, когато баща ми се разкрещя, нито когато вдигна ръка да ми посегне. В крайна сметка се наложи той да погребе телата. Предполагаше се жените да подготвят покойниците за Ангела на смъртта и да пеят оплаквателни песни, а после да се отдръпват настрани, но аз отказах да го направя. Баща ми ме бичуваше яростно по раменете и гърба, но в този ден нямаше да бъда неговото покорно куче. Крещеше ми, че съм страхливка, бояща се да види мъртъвци, но грешеше. Не се страхувах от смъртта, не повече, отколкото някога се бях бояла да извърша поредния нечист грях. Страхувах се само, че ако държа тялото на Бен Симон в ръцете си прекалено дълго, няма да мога да го пусна.
Баща ми отнесе телата до най-високата канара и ги покри с камъни, така че ястребите, лешоядите и чакалите да не успеят да ги достигнат. Каза молитвата, увил около раменете си молитвения шал на Бен Симон, за да го почете. Седем дни след този ритуал трябваше да седи на слънце, за да се пречисти, защото се бе доближил прекалено до смъртта и се смяташе за тамеах, нечист. Пееше жалейни песни, които трябваше да се пеят от жените, защото аз не позволих тези думи да излязат от устата ми. Не можех да приема, че Бен Симон е мъртъв, нито можех да си представя как се отправя към отвъдното. Когато затворех очи, виждах вродената грациозност на силното му тяло, острите черти на лицето му, дълбокия му поглед, който ме разсичаше на две. Не исках да го пусна да си отиде, но чувах молитвите и песните на баща ми дори когато затисках ушите си с длани. Напевите му звучаха като вятъра и също като него се увиваха плътно около мен, докато накрая остана единствено неговият глас.
Чудех се дали в болестта си Бен Симон е бил като лъва, който се борел толкова яростно срещу деветимата воини, че накрая просто отпуснал глава и умрял пред десетия. Питах се дали е издържал до деня, в който заваля дъждът и ние бяхме толкова близо, само на мигове от тук, и дали капките в този дъжд бяха неговите сълзи, защото той бе мъж, който не се срамуваше да плаче.
Спомних си думите, които чух, когато Абба прати своето послание до баща ми. Не ни е отредено да раздаваме правосъдие, дори и да сме най-праведни. Само Адонай може да наказва. Може би този свят човек бе знаел през цялото време кои сме. Сега наказанието на убийците се бе стоварило върху ни. Ако някой от сикариите носеше на гърба си товара на всички мъже, които бе убил, навсякъде, където отидеше, дали мъртъвците най-накрая нямаше да пожелаят да отмъстят? Може би душите им бяха последвали Бен Симон и когато е бил най-омаломощен от мъката, когато е свел глава с преливащи от сълзи очи пред изстиналите тела на децата си, те бяха прогорили плътта му и го бяха завладели.