Зарових лека на есеите, защото вече бе ненужен, каквито бяха казали самите те, че са всички земни неща и дела. Докато копаех в твърдата бяла пръст, се запитах дали аз не съм наказаната, дали не ми беше писано да страдам, защото бях откраднала от приятелката си това, което й принадлежеше.
През седемте дни, в които баща ми се уедини, за да се пречисти от близостта си със смъртта, не ядох и не пих нищо. Завързах козата за един нисък храст и не обръщах внимание на отчаяното й блеене, с което ме зовеше. На зазоряване на всеки нов ден правех резка от скръб на крака си, всяка по-дълбока от предишната, защото сега използвах острия нож на Бен Симон. Всяка рана бе като целувка за мен, мрачен разрез на страстта. Уханието на кръв се носеше от кожата ми, тънък пласт, който ме покриваше. Една нощ се появи леопард и се настани от другата страна на огнището, вперил поглед в мен. Не се надигнах, за да го прогоня. Ела и ме погълни. Виж дали има някакво значение за мен. Очите ни се срещнаха и зърнах жълтеникавата искра на животинска ярост да проблясва в погледа му. В крайна сметка обаче явно прецени, че не заслужавам вниманието му, защото се надигна бавно и се отдалечи.
Когато баща ми се върна след пречистването си, се смая от състоянието ми. Едва се изправях от земята, бледа като пепелта, в която някой ден щях да се превърна. Не ми бе останало нищо, за което да живея. Какво можеше да ми даде тази земя? Какво бе тя за мен? Затворническа килия, примка на въже. По-късно баща ми призна, че когато ме видял тогава, си спомнил за майка ми в часа на раждането ми, след като вече била напуснала този свят. В онзи ден се замислил какво ли би направила тя с единствената си дъщеря, ако е била там. Навярно е щяла да поиска да ме спаси. Затова и той положи усилие да ме убеди да отпия глътка вода.
На осмия ден след като Яхим бен Симон бе погребан под купчината камъни, наруших своя пост и пих от кожения мях, който му принадлежеше. Направих го не толкова заради себе си, а заради моя възлюбен, защото той не ме бе напуснал завинаги. Макар Ангелът на смъртта да го бе откраднал, искрица от неговия дух бе останала.
Защото вече знаех, че през следващия месец няма да прокървя.
13
Скоро след това баща ми имаше ярко видение. Събуди се със стичащи се по лицето сълзи и възродена вяра. Бе сънувал, че брат ми ни чака в някаква висока кула. Сънят бил толкова истински, че чувал как брат ми му говори. Огледай се и аз ще дойда за теб, казал Амрам. Баща ми се кълнеше, че когато облаците се вдигнат, ще види сина си. Понеже вярваше, че това наистина ще стане, убиецът взе толкова неща, колкото можеше да носи, и се покатери по най-високите чукари, откъдето смяташе, че ще види същото като в съня си. Не спорих с него, но бях скептична. Баща ми може и да имаше вяра, но не и аз. Виждах ни такива, каквито бяхме: мъж, прекалено стар и немощен, за да бъде отново опасен убиец, и неговата обезчестена дъщеря, която вече не можеше нито да плаче, нито да кърви. Мислех си, че може някой да ми е направил заклинание с омраза, вероятно Сия, преди да умре; а може би това бе всичко, което заслужавах на този свят.
Сега дъждовете се изсипваха с голяма сила. Въздухът бе син и влажен, а капките падаха тежко. С баща ми седяхме с дни в пещерата, за да избегнем наводненията, и само козата ни правеше компания. Зловонната пещера бе последното място, което Бен Симон бе обитавал в този свят; за последно бе дишал нейния влажен варовиков въздух; душата му бе излетяла между каменните й стени. Мислех, че може да се почувствам по-близко до него тук, но вместо това усещах духа на Сия. Сякаш от време на време ме пощипваше, за да привлече вниманието ми. Преследваше ме в сънищата ми. Да не смяташе, че ще стане другояче? Да не мислеше, че ще получиш това, което искаш? Когато се събудех, задъхваща се за глътка въздух, понякога вярвах, че чувам смеха й; водехме битка, която тя печелеше, и сега се наслаждаваше на резултата.
Зимните месеци наближаваха. Исках да избягам надалече, но поройните дъждове ни пречеха дори да излезем от пещерата. Внезапно пустинята бе станала море. Там, където някога се чуваше само тътенът на вятъра, сега се носеше грохотът на стичащата се вода. Това, за което преди копнеехме, сега се изливаше в изобилие. Навсякъде се бяха образували езера; на дъното на всяка клисура потоците течаха толкова устремно, че всяка коза или елен, направили погрешна стъпка, можеха лесно да бъдат отнесени. Насекомите се рееха във въздуха на ята, родени от водата и понесли се нагоре като оживели облаци. Дивите кози идваха да пият и да се освежават. Моята малка питомка се дърпаше на въжето си; винаги ме бе следвала по петите, но сега ароматът на дъжда явно я подлудяваше. Риеше с крака и търчеше в кръг около храста, на който бе вързана, а млякото й бе свежо и имаше вкус на трева.