Мислех с огорчение как е възможно животът да продължава, когато толкова много бе изгубено; кой позволяваше дъждът все така обилно да вали и миртовото дърво да израства между скалите?
Открих чисто езерце, което се бе образувало в едно дере. Осъзнах, че не съм се къпала от ритуалната баня при жените есеи. Свалих дрехите си и видях, че тялото ми е изранено, посинено и изнемощяло. Почти не разпознах собствената си плът. Коремът ми обаче изглеждаше твърд и издут, приличах на жена, пила прекалено много вода. Видях колко дълбоко съм наранила краката си — белезите никога нямаше напълно да се изцелят. Трябваше да се удържа и повече да не го правя, въпреки че ножът, проникващ в кожата ми, ме караше да се чувствам така, сякаш Бен Симон ме обладаваше отново, и аз жадувах за тази кръвна връзка.
Мракът се спусна, докато се къпех в езерото. Звездите скоро щяха да се появят в небето. Когато чух звука от хлипането, започнах да моля духа на съпругата на моя възлюбен да ме остави на мира, убедена, че това бе тя, разкъсвана от своята скръб. Сия бе нежната, винаги готова да се разплаче.
Бях сигурна, че сълзите, стичащи се по лицето ми, са нейни, не мои.
В края на Шеват дивите цветя разцъфтяха с ярки цветове; върбите се изпълниха с нанизи от нежни зелени листа. С баща ми се търпяхме някак. Не се оплаквахме, не обсъждахме миналото. Но всяка вечер аз се изкачвах до канарата, където бяха погребани костите. Коленичех на лунната светлина и денят си отиваше. Молех се за нещо, което никога не ми бе обещавано; друг живот, онзи, който вече бях изживяла и загубила.
Късно един ден бях там, наблюдавайки как светлината чезне сред ивици розово и сиво, когато забелязах двама мъже да идват от пустинята. Бяха млади воини. Провикнах се към баща ми и той се запрепъва зад мен, като си помагаше с клона от тамарикс, който бе пригодил за бастун. Двамата застанахме един до друг и наблюдавахме как странниците приближават, предхождани от стълбове пръст, които се вдигаха от пустинята пред тях като облаци.
— Това е сънят ми — каза баща ми и лицето му грейна от радост. — Това са облаците, които ще ни разкрият посоката, в която да поемем. Тези мъже ще ни отведат до кулата, където се крие Амрам.
Бяхме сами в пустинята от дълго време, ние и костите под камъните. Но те ми проговориха. Казаха, че на молитвите ми няма да бъде отговорено. Никога нямаше да ми бъде простено. Щях да платя за греховете си. Исках да избягам от гласа, който звучеше като Сия. Ако отидех другаде, може би щях да го заглуша. Искаше ми се да вярвам в съня на баща ми. Бях по-предпазлива от него и все пак и аз долавях присъствието на брат ми някъде наблизо до нас.
— Не бива да им се доверяваме веднага — казах аз и поне веднъж баща ми не спори с мен. Сънищата идват при хората по много причини — и като знамения, и като предупреждения.
Гледах с любопитство как мъжете приближават, прикрила косата си плътно под шала. Баща ми се подготви, в случай че сънят му се окажеше фалшиво пророчество, а непознатите — врагове, преструващи се на наши спасители. Извади кинжала си, после нашепна молитва, молейки Бог да бъде на негова страна.
Мъжете спряха в клисурата под нас. Извикаха името на баща ми и казаха, че са зилоти. Той им отвърна. Все още стискаше кинжала, прикрит под плаща си. Макар да бе отслабнал и вече не съвсем млад, ако се наложеше, можеше да хвърли нож от голямо разстояние и да прониже човек смъртоносно. Бях видяла да го прави веднъж, когато римски войник го бе приклещил в тясна уличка близо до дома ни. След това бе продължил пътя си, без да се обръща назад, сякаш току-що не бе отнел човешки живот.
Младите мъже извикаха, че ги праща Хол. Те познаваха феникса, воина, който бе успявал да се надигне от пепелта всеки път, когато другите падаха. При споменаването на тайното име на брат ми, известно само на най-доверените му приятели, баща ми изпусна оръжието си. В очите му се появиха сълзи, а загарялото му лице, което едва сега си дадох сметка колко се бе състарило, откакто напуснахме Йерусалим, грейна.
— Заведете ме при него — нареди той.
Забелязах, че не каза „заведете ни“. Бях нищо, както винаги е било. Само когато се нуждаеше от мен, за да го упътвам, за да го храня, за да бъда единствената му подкрепа в пустошта, си спомняше, че и аз съм негово дете.