Мъжете, които дойдоха за нас, не бяха по-възрастни от брат ми, млади на години, но закалени от преживяното и направеното от тях. Познах единия, Йонатан, от Йерусалим. Беше сериозен ученик, посветен на духовността, на молитвите. Хората смятаха, че ще стане равин или учен, а той се бе присъединил към брат ми и бе избрал ножа. Другият се наричаше Ури, което означава светлина. Беше тромав, добросърдечен младеж с чувство за хумор, което се открояваше във всеки разговор и спор. Отдръпнах се назад, защото не желаех да разберат, че съм там, но приятелите на брат ми се провикнаха да се присъединя към тях. Амрам им бе казал за мен, сестрата, която наричаше Йая, която се бе грижила за него като майка, бе му готвила, кърпила туниките и плаща му, и бе слушала неговите тайни планове, които не смееше да сподели с никой друг.
Онзи, когото наричаха Йонатан, извади син къс коприна — вятърът го бе отнесъл до брат ми и така ни бяха намерили.
Щяхме да поемем по път, който да ни отведе до най-южната част на Соленото море. Знаех, че ако тръгна, няма да мога да погледна назад. Щях да изоставя Бен Симон, единствения мъж, който някога бе разбрал коя съм аз. Костите му нямаше да бъдат събрани на годишнината от смъртта му и положени в каменна костница, както повеляваше обичаят ни. Но ако останех, пустинята щеше да ме призове. Не можех да си позволя да вървя колебливо или да се отдам на желанието си да легна на земята до своя любим.
Щяхме да минем през най-суровата част на пустошта, място на сол и тъга, земя, много по-тежка за преминаване от долината, в която намерихме есеите. Говореше се, че римски отряди обикалят из територията и трябваше да внимаваме, за да избягваме лагерите им, да се връщаме дори назад, ако се наложеше. Замислих се за клетата си малка козичка — нейното мляко бе единственото нещо, което можех да пия. Твърдеше се, че в пустинята броди демон козел, наречен Саир, но козата, която аз бях открила, бе ангел за мен. Бе спасявала живота ни, когато нямахме нищо, когато бе още дива и аз я държах в плен. И ми бе простила. Беше единствената ми приятелка, когато останах сама.
Преди да тръгнем, я освободих. Вързах червена нишка на вратлето й и я отведох до най-високата скала. Върви, казах и прерязах въжето й. Беше толкова привикнала да ме следва, че не пожела да избяга в пустошта. Домашната ми любимка просто стоеше там и ме гледаше. Побутнах я, за да тръгне. Спомних си тъмните очи на Бен Симон, маслинената му кожа, усмивката, която се появяваше в ъгълчето на устните му, когато виждаше как козата върви покорно след мен. Махни се, отивай си, настоях аз, като я напъждах с ръка.
Знаех, че макар да крещях на козата, всъщност говорех на духа на Сия.
В началото на пътуването ни скалите бяха толкова високи, че мъжете завързаха въже около кръста ми и кръста на баща ми, после ни помогнаха да изкачим гладките стени на варовика. Заради сезона навсякъде между камъните из нехалим, долината, бяха избуяли храсталаци и диви аспарагуси. Въздухът ухаеше остро на мента и лук. Очите ни се наслаждаваха на всеки оттенък на зеленото. Жълтите цветчета на синапа грееха като паднали на земята звезди. Плодовете на смокините бяха станали ярко оранжеви и омайваха осите със зрелия си аромат. Опивахме се от звуците на този изобилен живот, но продължавахме да вървим и скоро бяхме много по-високо, въздухът ставаше все по-блед и искрящ. Препъвахме се из осеяни с толкова остри камъни места, че дори дивите кози не можеха да минават от там. Още на втория ден краката ни започнаха да кървят.
Щом се стъмнеше, независимо къде се намирахме, аз се отделях встрани от мъжете, за да остана сама. Така осигурявах вечерната ни прехрана. Всяка нощ се оглеждах за птици. Щом открих гнездото, изплетено от нежни клонки, в което обикновено мътеха яйцата си, присядах тихо на земята край него. Птиците приближаваха до мен, мислейки, че съм скала в чудновата форма, част от пустинята и нищо повече. Закривах очите им, докато прекършвах вратовете им. Позволявах за последно да надигнат гласа си в отчаян крясък и ги убивах чисто, с един-единствен разрез на ножа. Винаги носех кинжала на Бен Симон в туниката си, близо до кожата си, но не го използвах, освен, за да бележа отново крака си. Стисках птиците до себе си и се вслушвах в ударите на туптящите им сърца и после правех това, на което ме бе научила пустинята.
Изпичахме птиците на огъня, запален от воините. Те ме поздравяваха, докато ядяха приготвената от мен храна.
— Имаш талант — казваха те. — Като истински ловец.