Разкаянието ме поглъщаше в тази пустош, както и мълчанието ми. Обгръщаше ме, докато трънливите дървета се срещаха по-често, по-диви, с по-гъсти корони от преплетени издайнически клони. По местата, където лагерувахме, имаше хиени; чувахме воя им. Нощем ги виждахме как се подреждат в кръг сред вкочанените черни дървета. Вземахме камъни, готови за нападението на зверовете, ако гладът ги подтикнеше да се втурнат към нас. Ръцете ми бяха мръсни, шалът ми бе нарязан като с нож. Пазех единственото синьо парче, това бе всичко, останало от брат ми и от живота, който имах, преди да дойда на това място.
Не можех да си представя, че ако продължим пътуването си по-навътре в пустошта, ще открием фрески, които могат да съперничат на рисунките във всеки дворец в империята. И все пак приятелите на брат ми се кълняха в името на Йехуда от Галилея, мъжа, който бе започнал движението на зилотите и бунта срещу свещениците, кланящи се на Рим, че пред нас имало хиляди лампи, които нощем светели толкова ярко, че съперничели на звездите в небето. Щом ги питах кога ще стигнем до това излязло от приказките място, те се смееха и казваха, че определено ще ни е нужно доста време, защото крепостта се намирала на края на света и трябвало да внимаваме да не се заблудим и да преминем отвъд него. Една стъпка и сме можели да паднем от ръба на вечността.
Над нас се стелеше мек въздух. За щастие бе зима, така че не се изпичахме от жегата. От запад студеният морски вятър, наричан Руах Хайам, носеше към нас тежките си облаци и ние треперехме от хладната му прегръдка. Вятърът нахлуваше под туниката ми и ми напомняше за неща, които бе по-добре да забравя. Докосването на Бен Симон, начинът, по който бяхме заедно, как можеше да ме вижда най-истински, когато бях свита в мрака. Слушах историите за двореца на Ирод, но не бях привлечена от мисли за бъдещето и за чудеса. Копнеех за това, което имах някога, за всичко, което бях загубила в един-единствен ден, в часа, в който смъртта ми го бе отнела.
Животът ми в пустинята се бе превърнал в пепел. Получих наказанието, което заслужавах. Не бях пуснала мъжа й да си отиде и сега Сия не пускаше мен, независимо колко далеч ни отвеждаше пътят ни. Мислех си, че ще успея да я оставя зад гърба си, но разстоянието сякаш правеше нейния дух по-силен. Призракът й се увиваше около мен всеки път, когато се опитвах да ям, и се хранеше от мен. Не можех да преглътна повече от една хапка. Ако успеех, се налагаше да стана и да се скрия някъде, за да повърна. Щом затворех очи, Сия беше там и ме чакаше. Взираше се в мен със същия горестен поглед, който имаше, когато ме помоли да се грижа за Бен Симон, въпреки че знаеше какво правехме с него в мрака и какво значеше той за мен. Жадувах за него, но нейните ръце се обвиваха около мен, нейните пръсти се плъзгаха по кожата ми, а гласът й нашепваше в ухото ми. Чувствах треската й по цялото си тяло.
14
Една нощ бяхме вече толкова близо до Соленото море, че когато се събудих, открих, че солта се е просмукала в косата ми и краищата й са станали твърди и бели. Сънувах път от камъни и гигантска змия, която можеше да погълне цял град. Опитах се да говоря с хлъзгавото създание, умолявах я да ни остави на мира и да си върви, но змията не ме чуваше. Приближи се, прошепна тя. Мечтаех за лъва от сънищата си. Той ми липсваше, копнеех за него въпреки опасността. Посегнах към змията, но тя изчезна, оставяйки ме с шепа черен прах в ръцете.
Виковете на воините, които ни водеха, ме стреснаха. Изнурена, се отърсих от хаоса на съня си. Надигнах се и изтрих солта от очите си. И изведнъж видях истинско чудо пред себе си. Ако в този миг от земята се надигнеха и полетяха в небето хиляди сини пеперуди, гледката пак нямаше да бъде толкова впечатляваща. Крепостта на Ирод висеше във въздуха, издадена над ръба на бяла канара, точно както бяха обещавали воините, чудо на чудесата.
Тясна пътека водеше нагоре към Масада, виеща се по най-отвесната скала, която можех да си представя. Една погрешна стъпка, миг колебание и всеки, който бе поел по този път, щеше да намери смъртта си в долината под нея. Пустинята ме бе лишила от вярата ми, но докато се катерех по змийската пътека — наричаха я така, защото се виеше подобно на тази твар по склона на планината, — почувствах, че нещо вътре в мен се разтваря наново. Ето къде ни водеше змията от съня ми. Познавах пътеката така, сякаш бях минавала стотици пъти по нея: ниските върби и групички от сведени маслинови дървета, побелялата земя под варовиковите скали. Било е написано в Книгата на живота, че ще стигнем до тази пътека, а щом думите са изписани на нейните страници, те са вече неотменими.