В небето над нас се рееха хищни птици, соколи и ястреби. Знаех, че ще се спуснат към мен, ако се подхлъзна. Щяха да отмъстят за всички птици, които бях убила в пустинята, за всички пера, които бях изскубнала, някои само с пръсти, а някои със зъби, когато гладът ми бе прекалено голям. Бях пожелала смъртта на друг човек и бях взела мъж, който не ми принадлежи. Бях се отдала на пустинята, за да стана жената, която бях сега, жена, обладана от дух, оплакваща живот, който никога повече нямаше да има, носеща тайна, която скоро щеше да ме разкъса и да разкрие на всички крадлата, в която се бях превърнала.
Внимавах къде стъпвам и се опитвах да не мисля как изглеждам, как щяха да ме възприемат другите — варварка с кожа, покрита с белия прах от скалите, с мръсни дрехи, със сплетена и втвърдена на клечки коса, изсветляла по краищата, но червена в корените, с празни очи, в които се отразява единствено пустинята. Бях лъвица без нокти или зъби, сведена като стара жена, която се промушва между скалите, толкова далече от предишното момиче, че едва помнех името си. Сетих се как обещах на Бен Симон да мълча. Сега мълчанието бе всичко, което имах. Вятърът ревеше, докато се изкачвахме все по-нагоре; това бе единственият глас, който чувахме.
Змийската пътека изглеждаше безкрайна. Наоколо падаха камъни и отекваха, когато се удряха в земята под нас. От мястото, където се намирахме, светът ми се струваше замъглен и далечен. Свалих въжето от кръста си и казах, че искам да вървя сама. Продължих без помощ, дори в най-стръмните участъци. Чувах запъхтяното си дишане, остро като кинжал. Крепостта пред мен бе като сън, а аз умеех да сънувам, затова продължих, удивлявайки се на гледката. Масада бе всичко, което воините бяха казвали, още по-впечатляваща заради пустошта около нас.
Бяхме загубени сред дивите зверове, после открити и доведени до това място, намиращо се толкова близо до небето, че можехме да чуем гласа на Царя на сътворението. Докато минавахме през портата на крепостта, бях готова на всичко, за да славя името на Господ, освен да простя за това, което бях изгубила.
15
Под плаща си брат ми носеше ризница, за да го защитава, когато излизаше навън през нощта. Кинжалът нямаше да е достатъчен. Сега имаше нужда от по-сериозни оръжия: лък, стрели, брадва, копие от дърво и месинг. Приличаше на дракон с люспи или на сребриста змия, създания, познати само на Бог, от които хората се страхуваха. Вътре наистина имаше триста воини, но веднага разпознах брат си сред тълпата, под розовия покров на бадемовите дървета, посадени високо на това плато над останалия свят. Познах напереността на походката му, сияйната светлина, която струеше от него и която дори ризницата не можеше да прикрие. Баща ми бе заведен веднага при сина си, но аз щях да се срещна с Амрам едва след като се пречистех. Съпроводиха ме до една микве — в крепостта имаше няколко, за жени и за мъже. В най-голямата на стъпалата бе начертана линия, бележеща мястото за чистите и за нечистите. Щом влязох в басейна, водата стана черна и другите жени излязоха, за да не се омърсят още веднъж. Не се изненадах. Това, което бях направила, едва ли някога щеше да се отмие.
Облякох се със скъсаната туника и шала, които Тамар ми бе дала, после изтичах да се видя с брат си. Когато затворих очи и вдишах уханието на бадемите, си представих как навлизам в друг живот. Може би един ден щяхме да се върнем в Йерусалим и да намерим там света, който ни бе откраднат. Може би всички тези месеци бяха илюзия като моя сън за лъва. После чух брат ми да ме вика и бе пределно ясно, че няма път назад. Той викаше Йая, името от детството ми. Знаех, че това момиче си е отишло.
— Доста се забави, докато стигнеш до тук — каза Амрам, като ме прегърна; после ме пусна, за да ме огледа.
От последната ни среща бяха минали само няколко месеца, но ми се струваше, че са поне десет лета. До този ден Амрам винаги бе изглеждал по-млад от мен — сега приличаше на истински воин, суров, уверен в себе си. За пръв път се почувствах като по-малката сестра. Брат ми ме караше да си мисля за стомана, за метал, който е минал през огъня. Не желаех да научавам колко хора е убил и какви жестоки дела е извършил. Не исках да вярвам, че е бил един от воините, които бяха нападнали оазиса Ейн Геди и бяха избили хора от нашата вяра.