— Сега съм тук — казах аз.
Косата ми бе чиста и намазана с масла, сплетена на висока плитка. По погледа на брат ми личеше, че съм се променила. Оглеждаше ме, изучаваше изражението ми, не беше отгатнал какво точно се бе случило, но осъзнаваше, че в мен има някаква голяма промяна. Бях ухапана от лъв, но трябваше да погледне по-надълбоко, за да види белега.
— Мислех, че ще те открия много по-рано. Явно добре си успяла да се скриеш, Йая — пошегува се Амрам.
Спомних си пещерите, в които лагерувахме, и нещата, които бях правила там; спомних си последното тъжно място, където бе умрял Бен Симон. Ако бе дошъл с мен до есеите, може би щеше да оживее. Бях започнала да си мисля, че е знаел какво ще му се случи, ако остане в пещерата, но въпреки това бе направил този избор. Трябваше да го разбера още тогава от начина, по който бе извърнал очи встрани — сякаш вече бяхме разделени, макар още да стоях пред него. Трябваше да се досетя, когато ми бе дал кинжала си.
Не исках брат ми да види срама ми. Отпуснах се на тревата под короната на розовите бадемови цветчета, за да скрия лицето си от любопитния му поглед. Хората смятат, че бадемите от розовите дървета са горчиви, докато тези от дърветата с бели цветове винаги са по-сладки. Сведох очи, както би направила всяка друга млада неомъжена жена.
— Положихме всички усилия — отроних само аз.
— Другите са нямали този късмет — каза брат ми. — Съжалявам за гибелта им. Мислех, че Бен Симон ще се погрижи за вас. Затова ви оставих в неговите ръце.
— Такава е била съдбата им — казах аз. Нищо повече.
Брат ми приседна до мен на земята, весел и щастлив, и за миг отново заприлича по-скоро на момче, отколкото на воин. Имаше белези, които не бях виждала преди, включително дълбок разрез на врата — бил пронизан от стрела. Когато свали ризницата си, видях, че от натиска на постоянното носене собственият му лък се бе отбелязал в кожата му; на гърба и на гърдите му имаше полумесец, който оставаше дори когато не носеше оръжието си.
Косата му бе пораснала и я носеше на здраво сплетена плитка, както правеха воините. Лицето му все още бе красиво, но обгорено от слънцето и ми се стори по-издължено, по-слабо. Откритостта на младостта му бе изчезнала. Вече не беше момчето, учещо се как да се бунтува в пъстрата сянка на огненото дърво.
— Ние сме последните оцелели в цяла Юдея — каза Амрам. — Крепост след крепост паднаха в ръцете на римляните. Но ние не бягаме и никога няма да го направим.
Имаше само два пътя до Масада — онзи, по който бяхме дошли ние, през безсърдечната пустиня, стигащ до планините на Моаб по най-отдалечената част на Солено море; и друг, който свързваше Едом и долината Арава, през Ейн Геди и Йерусалим. И двата се виждаха от мястото, на което се намирахме.
— Тук сме в безопасност — обеща брат ми.
Разказа ми, че когато първите бунтовници пристигнали в крепостта, свалили златния орел, поставен от Ирод на голямата порта на двореца. Тук нямало да има идоли, нито показност на нечие богатство. Всички хора щели да бъдат равни, не признавали царе, само Божието царство. Никой нямало да коленичи пред друг, дори пред Елеазар бен Яир, техния водач, велик мъж и велик воин.
Амрам ми показа, че продължава да носи амулета на Соломон, който му бях дала. Гордееше се с него.
— Къде е шалът ти? — попита ме той.
Показах му единственото парченце коприна, което бе останало. Разказах му как шалът бе спасил живота ми и живота на баща ни, как бе станал карта, която ни бе превела през пустинята. За моя огромна изненада брат ми извади друго синьо парче. Вятърът го довял до него, обясни ми той.
— Отначало помислих, че е птиче, което се кани да кацне на ръката ми. Когато го повиках и то падна на дланта ми, разбрах, че си още жива и мога да ви намеря, че присъствието ви до това толкова близко до Бога място е било предопределено.
Тръгнахме през овощната градина към терасите, където се виждаха стари маслинови дървета и големи, извиващи се лози. В градините имаше лук, нахут, краставици, пъпеши — всички растяха тук благодарение на изумителните цистерни и водохранилища, построени по заповед на цар Ирод. Над нас се простираше поле с пшеница и ечемик, вързани на снопи с въжета. Магарета влачеха плуг, който обираше останалото — острието му бе привързано към дълго парче дърво, а две момчета подвикваха на животните да продължават напред. Сламата политаше във въздуха, въздухът блестеше в яркожълто като мед, изливащ се в купа.